— Разбира се, че ще застраши — отвръщаше Ан. — Може би не веднага, но в края на краищата постоянно замръзналият подпочвен слой пермафрост ще се стопи, в хидросферата ще има движение, тя ще бъде изцяло заразена от по-топлата вода и земните форми на живот — бактерии, вируси, плесени. За този процес ще бъде необходимо известно време, но той ще протече със сигурност. Не можем да рискуваме.
Сакс свиваше рамене.
— Първо, допускаме, че съществува живот, но вероятността за това е много малка. Второ — той няма да е застрашен в продължение на векове. Вероятно за това време ще съумеем да го локализираме и защитим.
— Възможно е да не ни се удаде да го открием.
— Значи да спрем работа, поради нищожната вероятност да съществува живот, който всъщност никога няма да успеем да намерим?
Ан на свой ред вдигаше рамене.
— Трябва да го направим, освен ако не започнеш да поддържаш, че е прекрасно да унищожаваме живота на другите планети, само защото не можем да го открием. Не забравяй, че ако намерим живот на Марс, това ще е най-голямата сензация на всички времена. И ще ни позволи да направим изводи колко често в галактиката се срещат форми на живот, предположения, които няма да бъдат преувеличени. Търсенето на живот е една от основните причини, поради които сме тук!
— Е — отговаряше Сакс, — междувременно живот, за който сме съвсем сигурни, че съществува, е изложен на необичайно високо количество радиация. Ако не предприемем нещо да я намалим, няма да можем да останем тук. Необходима ни е по-плътна атмосфера, за да се понижи радиацията.
Това не беше мотив срещу твърдението на Ан, а заместваше отговора на друг въпрос — аргумент, който притежаваше значителна тежест. Милиони хора от Земята искаха да дойдат на Марс, до „новата граница“, където животът отново ставаше приключение; списъците за емиграция на червената планета — и истинските, и фалшивите — бяха с огромна дължина. Но никой не желаеше да живее във вана с мутагенна радиация и практичното желание планетата да бъде превърната в сигурно място за човешките същества беше по-силно в повечето хора, отколкото желанието да се запази съществуващия пейзаж, лишен от живот или да защитават предполагаемия живот, за който редица учени твърдяха, че не съществува.
Дори и онези, които апелираха за предпазливост, смятаха, че преобразуването на планетата ще се осъществи. Към ООН бе създаден подкомитет, който трябваше да проучи този въпрос и на Земята бе прието, че вземането на мерки е необратима част от прогреса, естествен етап в развитието на планетата. Очевиден път, по който трябваше да се изгради съдбата на Марс.
Ала на Марс този проблем стоеше по-открито, по-парливо, не във философски аспект, а като неделима част от всекидневието; беше свързан с ледения отровен въздух и радиацията, която ги облъчваше. Сред онези, които подкрепяха преобразуването на планетата по земен образец, се оформи многобройна група, която се обедини около Сакс — група, която не само искаше да осъществи този процес, ала държеше да се справи със задачата колкото е възможно по-бързо. Какво означаваше това на практика никой не бе сигурен; оценки за времето, необходимо за създаване на „повърхност, годна за обитаване от човешки същества“ варираха от един век до 10 000 години, като съществуваха и крайни оценки и на двата полюса — от тридесет години (мнението на Филис) до 100 000 (становище на Ивао). Филис заявяваше:
— Бог ни даде тази планета, за да я пресътворим по свой образ и подобие, да създадем на нея новия рай.
Симон възразяваше:
— Ако се стопи постоянно замръзналия подпочвен слой пермафрост, ние ще живеем на свлачище и мнозина от нас ще бъдат убити.
Както винаги, Аркадий мислеше за политическия аспект на действията им.
— Никога не бихме могли да задоволим сами собствените си потребности, ако не извършим преобразуването на планетата — изтъкваше той. — Трябва да я преобразим, за да стане наша. Така ще притежаваме материалната база за своята независимост.