Той спря и огледа хората пред себе си. Надя преглътна; безкрайно неочаквано беше да чуе тези думи от устата на Сакс Ръсел, изречени така сухо, като че анализираше графика.
— Сега всички ние сме тук — продължи той, — и не е достатъчно просто да се крием десет метра под повърхността и да проучваме скалите. Това е наука, съгласен съм, и ние имаме нужда от нея. Но науката е и нещо повече. Науката е част от по-всеобхватно човешко начинание, което включва такива задачи, като отлитане до звездите, приспособяване на човека към други планети и адаптирането на планетите към човека. Науката е съзидание. Липсата на живот тук, липсата на каквато и да било находка в продължение на петдесет години, докато човечеството работеше по програмата СЕТИ, доказва, че животът е рядко явление, а разумните форми на живот са още по-редки. И все пак цялостното значение на вселената, нейната красота, се съдържа в съзнанието на разумния живот. Ние сме съзнанието на вселената и работата ни е да го разпространяваме, да разглеждаме средата, която ни обкръжава, да живеем навсякъде, където можем. Прекалено опасно е да задържаме съзнанието на вселената на една-единствена планета — в такъв случай то може да загине. Сега вече живеем на две планети, на три, ако броим спътника. По силите ни е да променим Марс и да го превърнем в по-сигурно място за живот. Промяната няма да го разруши. Разшифроването на неговото минало може да стане по-трудно, но красотата му няма да изчезне. Нима, ако има езера, гори, ледници, това ще намали красотата на Марс? Не вярвам. Според мен, великолепието на планетата ще стане по-голямо. На нея ще има живот — най-красивата система от всички. Ала нищо, което животът е в състояние да извърши, не би могло да разруши Тарсис, нито да запълни Маринерис. Марс винаги ще си бъде Марс, различен от Земята, по-студен и по-див. Но същевременно той може да бъде и Марс, и наш дом. И ще бъде. Човешкият ум притежава такова свойство: когато нещо може да бъде постигнато, то в края на краищата става достояние на човека. Ние можем да преобразуваме Марс и да го изградим, както човек изгражда катедрала, като паметник и на човечеството, и на вселената. Можем да направим това и то ще бъде сторено. Ето защо — той вдигна ръка, — предлагам вече да започваме.
После погледна към Ан и очите на всички присъстващи се спряха върху нея. Устните й бяха здраво стиснати, раменете й бяха отпуснати. Знаеше, че е победена.
— Смятам, че давате прекалено висока оценка на съзнанието и прекалено ниска на скалите — заяви тя. — Ние не сме господари на вселената, а само малка частица от нея. Може би сме нейното съзнание, но дори и така да е, това не означава, че сме длъжни да я превърнем в огледален образ на самите нас. По-скоро трябва да се впишем сред многообразието й в настоящия му вид, да се преклоним пред вселената, като насочим вниманието си към нейните особености. — Ан посрещна кроткия поглед на Сакс и с последния си изблик на гняв, изстреля: — Ти дори изобщо не си видял какво представлява Марс!
След това тя напусна стаята.
Джанет бе сложила записващите очила-камери и засне на видеолента целия разговор. Филис изпрати един екземпляр на Земята. След една седмица КПМ към ООН, отговорен за преобразуването на природната среда на Марс, одобри разполагането на нагревателните агрегати, използващи силата на вятъра.
Според плана, те трябваше да бъдат спуснати на повърхността с дирижабли. Аркадий незабавно предяви претенции да управлява един от тях, като награда за своята работа на Фобос. Мая и Франк не се почувстваха съкрушени при мисълта, че Аркадий ще изчезне от Андърхил за месец-два, ето защо веднага му предоставиха един от летателните апарати. Той щеше да се отправи на изток, използвайки преобладаващите по това време ветрове; щеше да се спуска на повърхността, за да постави агрегатите върху дъната на каналите или по външните склонове на кратерите — места, където ветровете бяха силни. Надя за пръв път чу за експедицията, когато Аркадий се втурна при нея и й разказа за това.
— Звучи добре — усмихна се тя.
— Искаш ли да дойдеш? — попита той.
— Ами, да — отговори Надя. Струваше й се, че пръстът, който бе загубила, изтръпва.
Техният дирижабъл беше най-големият, произвеждан някога в света — разстоянието от края на едното до края на другото крило беше 120 метра, от носа до опашката — 100 метра, а височината му бе 40 метра. Летенето на Марс не беше лесна работа, поради рядката атмосфера. Бяха открили най-доброто разрешение — дирижабъл — колкото е възможно по-голям и по-лек, пълен с водород, който в марсианската атмосфера не само че не беше избухлив, но дори бе по-лек от окръжаващата го среда, съотнесен към околната среда на Земята. Водородът и последните изобретения в областта на свръхлеките материали им позволяваха да транспортират товар като техните нагреватели, но с допълнителната тежест на борда се придвижваха със смехотворните десет километра в час. През по-голямата част от времето летяха на височина около 100 метра, което отдалечаваше хоризонтите на около петдесет километра от тях.