Късно следобеда спуснаха първия нагревател. Той стоеше леко наклонен — малка кутия върху външната стена на кратера, а четирите широки вертикални перки весело се въртяха. Нагревателният елемент — оголена метална намотка, която щеше да излъчва топлина като плоча на печка, беше разположена върху една от страните над основата на кутията. При силен вятър температурата на елемента можеше да достигне 200 градуса по Целзий, което не беше зле, особено ако се вземеше предвид температурата на околната среда. И все пак…
— Трябва да поставим милиони агрегати, за да постигнем някакъв резултат — отбеляза Надя, докато се издигаха след поредното спускане.
— Така е — съгласи се Аркадий. — Но Сакс бездруго желае да поставим милиони от тях. Той има автоматизирана линия за монтажа им, която просто ще продължи да бълва нагреватели; единствено разполагането им по повърхността ще си остане проблематично. А това е само една част от плана, който той има предвид — Аркадий посочи към гигантския стар кратер Касини, като включи в жеста си цялата безбрежност на северозапад. — Сакс иска да издълбае още няколко шахти, дълбоки колкото тази. Ще улови няколко от малките ледени спътници на Сатурн — или от астероидния пояс, ако успее, — после ще ги върне обратно и ще ги разбие върху Марс. Така ще направи горещи кратери, ще стопи постоянно замръзналия слой пермафрост. Тези места ще бъдат като оазиси.
— А няма ли да се окажат сухи тези оазиси? По-голямата част от леда ще се изгуби при влизане в атмосферата, а останалото ще изчезне при контакта с повърхността.
— Да, но можем да внесем повече водни пари във въздуха.
— Само че ледът няма просто да се изпари, той ще се разпадне на съставящите го атоми.
— Част от него. Водород и кислород — бихме могли да използваме по-големи количества от тях.
— Значи ще внасяте водород и кислород от Сатурн? Хайде, хайде, та от тях вече имаме достатъчни количества! Бихте могли да използвате част от леда.
— Ами това е просто една от неговите идеи.
— С нетърпение очаквам да чуя отговора на Ан — Надя въздъхна и се замисли. — Предполагам, че онова, което трябва да направим, е да спуснем леден астероид в атмосферата, по същия начин, както намаляваме скоростта на космически кораб с аероспирачки. Това би изгорило астероида, без да накара молекулите му да се разпаднат. Ще получим водни пари в атмосферата, което ще бъде полезно, но няма да бомбардираме повърхността и да причиняваме експлозии, равни по сила на сто водородни бомби, избухващи едновременно.
Аркадий кимна с глава.
— Прекрасна идея. Трябва да кажеш на Сакс.
— Ти му кажи.
На изток от Касини теренът стана по-неравен от местностите, които бяха видели досега. Носеха се на изток, североизток, югоизток, на юг, североизток, на запад, на изток и пак на изток. Най-сетне стигнаха до края на Ксанте и започнаха да се спускат по дългия склон на Ситрис Майор Планития. Това беше равнина, образувана от лава; кратерите тук бяха много по-малобройни, отколкото в Ксанте. Възвишението се спускаше надолу и надолу, докато накрая стигнаха до басейн с гладко дъно: Исидис Планития, една от най-ниските точки на Марс. Тази местност изразяваше същността на северното полукълбо; след южните възвишения басейнът изглеждаше особено гладък, плосък и нисък. А също бе и страшно обширен. На Марс наистина имаше много земя.
Една сутрин, когато се издигнаха на подходяща за полет височина, на източния хоризонт се възвисиха три върха. Бяха пристигнали до Елизиум, единственият втори подобен на Тарсис „изпъкнал контитент“ на планетата. Елизиум беше много по-малко възвишение от Тарсис, но все пак бе внушителен — високо образувание, дълго 1 000 километра, 10 километра по-високо от заобикалящия го терен. Както и при Тарсис, той бе обграден от местности с натрошена скална маса и системи от проломи, образувани при издигането на повърхностния слой. Те прелетяха над най-западната от тези системи — Хефестус Фоси — и откриха местност, която представляваше изумителна гледка: пет дълги, дълбоки, паралелни каньона като следи от ноктите на хищна птица в основната маса на планетата. Елизиум се издигаше край тях с формата на седло — от двата края на дългата като гръбнак планинска верига стърчаха Елизиум Монс и Хекатес Толус — 5 000 метра по-високи от планината, сред която се проточваха към небето: гледката наистина бе страховита. Всичко в Елизиум беше толкова много по-голямо от онова, което Надя и Аркадий бяха виждали досега, че докато дирижабълът летеше към планинската верига, двамата няколко минути не бяха в състояние да произнесат нито дума. Седяха в креслата си и наблюдаваха възвишенията, докато бавно приближаваха към тях. Когато накрая заговориха, просто изказаха мислите си на глас: