— Прилича на Каракум — прошепна Аркадий. — На Хималайската пустиня. Само че те са прекалено прости. Тези вулкани напомнят на Фуджи. Може би някой ден хората ще идват тук на поклонение.
Надя добави:
— Тези форми са толкова огромни, че ми е трудно да си представя как биха изглеждали вулканите на Тарсис. Вулканите на Тарсис не са ли два пъти по-големи от тези?
— Най-малко два пъти. Не мислиш ли, че наистина приличат на Фуджи?
— Не. Фуджи не е чак толкова стръмен. Ти виждал ли си Фуджи?
— Не.
След малко Аркадий каза:
— По-добре да опитаме да обиколим това проклето нещо. Не съм сигурен дали ще можем да се издигнем достатъчно, за да прелетим над тези планини.
Смениха разположението на перките и се насочиха на юг с възможно най-висока скорост; ветровете естествено допринасяха за това, тъй като те също променяха посоката си съобразно очертанията на континента. Часовете минаваха, планинският масив изменяше местоположението си в страничните им прозорци; мудността, с която се извършваше тази промяна, недвусмислено доказваше колко голям бе този свят. „Сушата на Марс е еднаква по площ с тази на Земята“ — всички повтаряха това, ала тези думи досега оставаха просто фраза. Бавната обиколка около Елизиум беше доказателството, което получаваха сетивата.
Дните минаваха: високо в мразовития утринен въздух, над плетеницата от червена пръст, спускането на котвата вечер, полюляването в атмосферата, Една вечер, когато броят на нагревателите намаля, те отново подредиха онези, които бяха останали и сложиха леглата си едно до друго под прозорците от дясната страна на кораба. Докато се движеха из тясната кабина, намирайки ново място на всичко, те се блъскаха един в друг, както им се случваше по време на цялото пътешествие, но сега го правеха съзнателно; потриваха чувствено телата си едно о друго и подчертаваха онова, което възнамеряваха да сторят през цялото време на полета. Случайностите прераснаха в игра; накрая Аркадий избухна в смях и я сграбчи в дива мечешка прегръдка, Надя го изблъска към новото им двойно легло. Целуваха се като тийнейджъри и се любиха цяла нощ. Оттогава спяха заедно и често се любеха в аления блясък на зората, в звездните черни нощи, а корабът леко се поклащаше, завързан с кабел за котвата си. Лежаха и разговаряха, чувството за летеж ставаше осезаемо, докато се прегръщаха — беше по-романтично, отколкото във влак или в кораб.
— Първо станахме приятели — отбеляза веднъж Аркадий, — не мислиш ли, че всичко беше различно заради това? — Той я побутна с пръст. — Обичам те. — Като че опитваше вкуса на тези думи с език. Надя разбираше, че Аркадий не ги бе произнасял често; очевидно те означаваха много за него, бяха нещо като обвързване. Идеите наистина имаха водеща роля в живота му!
— И аз те обичам — отвърна тя.
Сутрин Аркадий се разхождаше гол из кабината, рижата му коса, придобила бронзов цвят като всичко останало от хоризонтално падащата светлина на утрото, Надя го гледаше от леглото и се чувстваше така щастлива и открита — трябваше да си напомня, че усещането за полет вероятно се дължи на марсианското g. Но тя го чувстваше като радост.
Една нощ, докато заспиваха, Надя любопитно изрече:
— Защо точно мен?
— Ъ-ъ-ъ? — Той почти бе заспал.
— Попитах защо избра мен? Искам да кажа, Аркадий Никелиович, можеше да предпочетеш всяка от жените тук и те биха ти отвърнали с обич. Можеше да имаш Мая, стига да беше пожелал.
Аркадий изсумтя.
— Можел съм да имам Мая! О, Господи! Да се наслаждавам на Мая Катарина! Също като Франк и Джон! — Той отново изсумтя и двамата шумно се разсмяха. — Как можах да изтърва подобно удоволствие! Какъв съм глупак! — Аркадий започна да се кикоти и не престана, докато Надя не го удари.
— Добре, добре. Някоя от другите тогава — от красавиците. Джанет, Урсула или Саманта.
— Я стига — прекъсна я той. Изправи се на лакът и се вгледа в нея. — Ти наистина не разбираш какво представлява красотата, нали?