Тъкмо преди зазоряване зад тях като че ли изникна исполински вулкан. Целият хоризонт на юг се издигна, ниско разположените звезди изчезнаха пред очите им, Орион потъна в черния безкрай. Бурята приближаваше.
Тя ги застигна тъкмо на зазоряване, поглъщайки червеното зарево в небето на изток; връхлетя върху тях и захвърли света в ръждива, непрогледна тъмнина. Вятърът усилваше скоростта си, докато започна да бушува зад прозорците на кабината с приглушен рев, а малко след това с шумен вой. Прахът налетя срещу тях с ужасяваща, сюрреалистична бързина. После вятърът стана още по-бурен и кабината започна да се тресе нагоре-надолу в такт с рамката на дирижабъла, която се огъваше напред-назад.
След като отминаха няколко безкрайни часа, разбраха, че вятърът връхлита в посока отгоре-надолу по северния склон на Тарсис — тъкмо срещу носа на дирижабъла — и макар че желаеха да се насочат на югоизток, успяваха в най-добрия случай да се придвижат на североизток. Опитваха се да летят срещу вятъра, но все не успяваха да тръгнат в посоката, която желаеха.
Отново притъмня. Бурята ги отнесе още по-далеч на североизток. Ако продължаваха да се придвижват в това направление, щяха да се отдалечат на няколкостотин километра от Андърхил. По-нататък нямаше нищо — нито селища, нито убежище. Вятърът щеше да ги изтласка над Асидалия — до Ваститас Бореалис, до празното, вкаменено море от черни дюни. Не разполагаха с достатъчно храна и вода, за да прелетят още веднъж над планетата.
Чувствайки праха в устата и очите си, Надя отиде в кухнята, за да притопли вечерята. Вече беше изтощена и когато миризмата на храната изпълни стаята, усети невероятен глад. Беше жадна, а апаратът за рециклиране на водата работеше с хидразол.
Както мислеше за водата, в съзнанието й изплува образ от пътешествието й до северния полюс: повредената галерия в постоянно замръзналия слой пермафрост и бялото хълмче лед върху нея. Нима то можеше да им бъде полезно?
Върна се обратно в пилотската кабина, като се придържаше към стената. Изядоха с Аркадий обилно гарнираното с прах ядене, докато се опитваше да намери отговор на въпроса, който й бе хрумнал току-що. Аркадий наблюдаваше екрана на радара; не произнасяше нито дума, но видът му беше угрижен.
— Виж — обади се Надя, — ако успеем да засечем сигналите на предавателите по пътя до Касма Бореалис, можем да се приземим близо до него. После ще изпратят роботоуправляем ровър да ни прибере. Бурята не пречи на ровърите, управлявани посредством роботи — те във всеки случай не се ориентират чрез зрението си. Ще завържем дирижабъла за ровъра и той ще ни закара у дома.
Аркадий я погледна и преглътна.
— Добра идея — кимна той.
Но това можеше да стане, само ако им се удадеше да засекат сигналите на предавателите. Аркадий включи апарата за радиовръзка и повика Андърхил. Връзката беше ужасна сред бурята от статично електричество, почти толкова наситено, колко праха, но все пак успяха да се чуят. През цялата нощ обсъждаха положението с хората в градчето, уточняваха честотите, обхвата, възможността прахът да послужи като „маска“ и да заглуши твърде слабите сигнали и т.н. Тъй като предавателите бяха предназначени да подават сигнали на ровърите, които се намират в близост до тях и при това се движат по повърхността, наистина щеше да бъде трудно да ги засекат. Андърхил би могъл да установи тяхното местоположение и да им съобщи кога да се приземят; собствената им радарна карта щеше да им предостави общ план за разположението на пътя, ала и двата метода не бяха особено точни; беше почти невъзможно да намерят пътя в бурята, ако не се приземят точно върху него. Ако се спуснеха на 10 километра встрани, той щеше да се намира отвъд хоризонта и това щеше да е твърде неблагоприятно за тях. Много по-сигурно щеше да бъде, ако успееха да уловят сигналите на някой от предавателите и започнеха да ги следват.
Дните им бяха мрачни, а нощите — беззвездни и черни. Радарът показваше очертания, които те смятаха, че са на кратера Фрезенков; минаваха над него в момента. Бяха изтласкани още по-далеч на североизток. Не съществуваше никаква възможност да прелетят над бурята и да поемат на юг към Андърхил. Пътят към полюса беше единствената им надежда.
Докато беше свободна от дежурство, Надя търсеше различни предмети, които изхвърляше зад борда. Аркадий вървеше напред-назад из кабината, насърчаваше я — гол, покрит с прах, въплъщение на мъжа, който пееше песни, наблюдаваше екрана на радара, хапваше набързо и планираше какъв курс трябва да поемат при настоящите обстоятелства. Беше й невъзможно да не се зарази с неговата бодрост, да не се учудва заедно с него на страхотните тласъци на вятъра, да не чувства праха, който диво се носеше в кръвта й.