— Хироко има десет мъже! — гневно възкликна тя.
— Да и с теб може да е така. Защо не! Когато има повече хора, никой няма да знае, нито ще го е грижа.
Той продължи да я успокоява и когато се върнаха в Андърхил, отново заработи по програмата на психоаналитика и попита Мая дали се чувства по-добре. Тя докосна предличника си о неговия, като за миг се взря в очите му с поглед, който означаваше целувка.
— Знаеш, че съм по-добре — отговори гласът й в ухото му. Мишел кимна.
— Смятам да се поразходя малко сега — каза той и си помисли: „Но какво става с мен? Какво ще накара мен да се чувствам по-добре?“.
Мишел си наложи да размърда крака и се отдалечи. Безрадостната равнина, която заобикаляше базата, приличаше на видение, олицетворяващо опустошението, настъпило след гибелта на човешкия род — някакъв кошмарен свят; но въпреки това не му се искаше да се връща в техния малък развъдник на живот, с изкуствена светлина, затоплен въздух и внимателно нанесени цветове, повечето от които самият той бе избрал, използвайки последната теория за влиянието на багрите върху настроението — теория, за която едва сега разбра, че се основава на известни основни предположения, в действителност неприложими тук. Всички, цветове бяха погрешно подбрани, дори по-лошо, изглеждаха съвсем неподходящи. Тапети в ада.
Фразата се образува в ума му и затанцува по устните му. Тапети в ада. Тапети в ада. Щом като тъй или иначе ще полудеят, то… Със сигурност направиха грешка, че изпратиха само един психиатър. Всеки психотерапевт на Земята подлежи на терапия, това беше част от работата, неотменно изискване. Но неговият личен психотерапевт беше в Ница, на Земята и получаваше отговора му в най-добрия случай 15 минути, след като Мишел Дювал го бе произнесъл. Мишел разговаряше с него, но психотерапевтът му не можеше да помогне. В действителност той не разбираше; живееше на място, което бе топло и синьо, можеше да излезе навън, намираше се (както Мишел предполагаше) в крепко духовно здраве. Докато Мишел беше лекар на отделението за неизлечимоболни в затвор, разположен в ада; и лекарят беше болен.
Мишел откри, че бе достигнал до комплекса на алхимиците. Напрегна се да му обърне внимание. Тук хората използваха тайнствени знания, за да получават диаманти от въглерод и го постигаха толкова лесно и точно, че стъклата на прозорците им бяха обвити с тънък диамантен слой, който ги предпазваше от разяждащия прах.
През последните години постройките бяха придобили малко мюсюлмански вид, върху белите им тухлени стени бяха изписани химически уравнения, изпълнени калиграфски като безкрайни черни мозайки, Мишел се натъкна на Сакс, който стоеше близо до уравнението за крайната възможна скорост при химичните реакции, изобразено върху една от стените на тухлената фабрика. Психологът превключи на обхвата за провеждане на общи разговори.
— Можеш ли да превърнеш оловото в злато?
Шлемът на Сакс лукаво се наклони.
— Ами, не — отвърна той. — Това са химически елементи — ще бъде трудно. Нека първо помисля по този въпрос.
Сакс Ръсел. Идеалният флегматик.
А Мишел беше меланхолик: затворен в себе си, неспособен да контролира чувствата си, склонен към депресии. Не би трябвало да го изберат да отиде на Марс и сега не можеше да си спомни защо така страстно се беше борил да тръгне. Споменът си бе отишъл, може би изтласкан от острите, болезнени, фрагментарни образи от живота, който бе водил, докато бе обладан от желанието си да отлети на Марс. Толкова невзрачни и толкова ценни; вечерите сред тихите площади, летните дни на плажовете, нощите в леглата на различни жени. Маслиновите дървета в Авиньон. Зелените кипариси с форма на пламък.
Защо бе работил така усърдно, за да попадне тук, жертвайки толкова удоволствия от живота, семейството си, дома си, свободното си време… Поклати глава. Доколкото можеше да си спомни, просто бе искал да се занимава с това, то бе определението му за смислен живот. Младостта му беше обикновена, пътуваше много, губеше хората, с които се сприятеляваше, постъпи в Парижкия университет да следва психология, написа дисертацията си за депресивните състояния в космическите станции, после работи по проекта „Ариан“, а след това в Главкосмос. Междувременно се ожени и се разведе: Франсоаз казваше, че „не е в час“. Всичките нощи с нея в Авиньон, дните във Вийфранш-сюр-Мер. Живееше в най-красивото място на Земята, а се движеше, потънал в мъглите на желанието си да отиде на Марс! Беше абсурдно! Дори по-лошо — беше направо глупаво!
Намираше се във фоайето с телевизора. Докато бе погълнат в мисли, очевидно се бе върнал вътре. Но не можеше да си спомни кога бе станало това; примигна и пред очите му се откри телевизионния екран — гледаше видеоматериал за покритите с лишеи стени на един от каньоните в Маринерис.