— Кой е? — извика Мишел, като се стремеше да не допусне сълзите да сподавят гласа му. — Кой е там?
Отговорът прозвуча направо в ухото му, като че ползваше шлемофон.
— Ела с мен — заповяда мъжки глас.
Мишел се дръпна назад и се блъсна в стената. Взря се в черния силует на непозната фигура.
— Нуждаем се от твоята помощ — прошепна фигурата. Чуждата длан сграбчи ръката му под рамото, в мига, в който психологът се притисна към стената. — А ти имаш нужда от нашата — в гласа като че трепна следа от усмивка. Глас, който Мишел не познаваше.
Страхът го подтикна да навлезе в нов свят. Изведнъж усети, че вижда много по-добре, сякаш докосването на неговия посетител бе отворило зениците му като бленда на камера. Слаб, тъмнокож мъж. Непознат. Изумлението прогони страха му, той стана и започна да се придвижва сред слабата светлина така точно, като че всичко беше сън. Обу чехлите си и след подканата на посетителя, го последва по коридора. Неговият спътник имаше къси, черни плитчици и от главата му сякаш стърчаха шипове. Беше нисък, мършав, с тясно лице. Не го познаваше, в това нямаше никакво съмнение. Натрапник от някоя от новите колонии в южното полукълбо, помисли Мишел. Но мъжът го водеше през Андърхил като истински познавач на града, придвижвайки се напред в пълна тишина. Целият Андърхил бе потънал в безмълвие като в някакъв черно-бял ням филм. Мишел погледна към модула на китката си: беше празен. Разликата със земното време след полунощ. Искаше да каже:
— Кой си ти? — но тишината бе така потискаща, че не можа да си наложи да заговори. Все пак измърмори думите, мъжът се обърна и го погледна през рамо — бялото на очите му проблясваше чак до ирисите, ноздрите му бяха широки, черни дупки.
— Аз съм пътникът без билет — отговори той и се ухили. Кучешките му зъби бяха обезцветени; бяха направени от камък — Мишел внезапно забеляза това. Зъби от марсиански камък. Непознатият хвана ръката на Мишел. Тръгнаха към херметизационната камера на фермата.
— Там ще имаме нужда от шлемове — прошепна Мишел и млъкна.
— Не и тази вечер. — Мъжът отвори вратата на камерата и никакви газове не нахлуха през нея, макар че бе отворена в посока навън. Влязоха и тръгнаха през редици от гъст листак, а въздухът имаше сладък привкус. „Хироко ще се ядоса“ — помисли Мишел.
Водачът му изчезна. Мишел забеляза движение пред себе си и долови звънлив, тих смях. Като че някъде се смееше дете. Изведнъж му хрумна, че отсъствието на деца обяснява проникващото навсякъде в колонията чувство на стерилност. Можеха да строят сгради, да отглеждат растения и все пак без деца това чувство на безплодие щеше да се просмуква в живота им. Изключително уплашен, той продължи да върви към центъра на фермата. Беше топло и влажно, въздухът миришеше на влажна почва, изкуствени торове и листа. Светлината проблясваше в хилядите листа, като че звездите бяха паднали през чистия покрив и се бяха струпали около него. Редовете с царевица шумоляха и ароматите замайваха главата му като бренди. Малки крака бързаха зад тесните оризища: дори в тъмнината оризът приличаше на езеро в наситено тъмнозелено и там, сред оризищата, се показваха малки лица, деца, потънали до колене сред растенията, които се смееха и изчезваха, когато се обърнеше към тях. Гореща кръв нахлу в ръцете и лицето му, превърна се в огън; Мишел се върна три стъпки назад, после спря и се обърна назад. Две голи малки момиченца вървяха по пътеката към него, чернокоси, с тъмна кожа, на около три години. Азиатските им очи проблясваха в мрака, а лицата им бяха сериозни. Те уловиха двете му ръце и го накараха да се обърне; той им позволи да го поведат надолу по пътеката. Някой беше решил да вземе мерки срещу безплодието им. Докато вървяха, други голи дечица, току-що проходили, се появиха от храсталака и ги наобиколиха — и момченца, и момиченца — някои малко по-тъмни или по-светли от първите две; повечето обаче имаха същия цвят на кожата и бяха на същата възраст. Девет или десет от тях придружиха Мишел до центъра на фермата, като се тълпяха край него и подтичваха в такт със стъпките му. В центъра на лабиринта имаше неголямо открито пространство, заето от около двадесетина възрастни — всичките голи, седнали в неправилен кръг. Децата изтичаха до възрастните, прегърнаха ги и седнаха до коленете им. Зениците на Мишел се разшириха — разпозна членове от екипа на фермата — Ивао, Раул, Елен, Рая, Джийн, Евгения — целият екип, с изключение на самата Хироко.
След моментно колебание Мишел събу чехлите си, свали дрехите си, постави ги върху чехлите и седна на празното място в кръга. Не знаеше в какво взема участие, но това нямаше значение. Някои от фигурите му кимнаха в знак на добре дошъл, а Елен и Евгения, разположени от двете му страни, докоснаха ръцете му. Изведнъж всички деца станаха и затичаха по една от пътеките, като пищяха и се кискаха. Върнаха се, плътно заобиколили Хироко, която вървеше в центъра на кръга, голото й тяло по-тъмно от мрака наоколо. Следвана от децата, тя бавно заобиколи кръга и започна да изсипва от двата си протегнати юмрука по малко пръст в шепата на всеки човек. Когато се приближи до него, Мишел вдигна дланите си заедно с Евгения и Елън и се взря в лъскавата й кожа. Веднъж през нощта на плажа на Вийфранш той се разхождаше край група жени от Африка, които се плискаха във фосфоресциращите вълни, бяла вода върху черна, блестяща кожа…