Пръстта в ръката му беше топла и миришеше на гранясало.
— Това е нашето тяло — заговори Хироко. Тя премина от другата страна на кръга, даде на всяко от децата шепа пръст и ги изпрати отново да седнат до възрастните. После сама седна срещу Мишел и започна да напява на японски. Евгения се наведе и се зае шепнешком да превежда или по-скоро да обяснява текста на ухото му. Честваха празника Ареофания, церемония, която бяха създали заедно, под ръководството на Хироко, която бе вдъхновила това тържество. Беше вид религия на обожествяване на природата — съзнанието на Марс като физическо пространство, наситено с kami — което беше духовната енергия или власт, въплътена в самата почва. Kami се проявяваше най-ярко в някои необичайни предмети от пейзажа — каменни колони, изолирани късове вулканични скали, отвесни канари, странно гладки вътрешни стени на кратери, широките кръгообразни върхове на исполинските вулкани. Тези подсилени проявления на марсианското kami имаха земен аналог сред самите колонисти — сила, която Хироко наричаше viriditas, онази вътрешна, съзидателна, оплождаща енергия, която отчита, че дивата природа сама по себе си е свята. Kami, viriditas; само комбинацията на тези свещени сили позволяваше на човешките същества да водят тук изпълнен със смисъл начин на живот.
Хироко спря да напява, приближи ръка до устата си и започна да яде от пръстта. Всички останали сториха същото. Мишел вдигна длан към лицето си: земята беше много, но протегна език, близна половината от нея; почувства кратка тръпка, сякаш предизвикана от електрически ток, когато я притисна към небцето си. Започна да движи песъчливото вещество напред-назад в устата си, докато то се превърна в кал. Имаше вкус на гранясало, с неприятен мирис на развалени яйца и химикали. Той с мъка я преглътна, като леко се задави. После пое и остатъка, който държеше в ръка. От неравно очертания кръг на участниците в празника се носеше тихо, неравномерно тананикане — основни тонове, изграждащи странна хармония. Хироко започна да напява песента отначало. Всички се изправиха и Мишел ги последва. Приближиха се заедно към центъра на кръга; Евгения и Елен държаха Мишел за ръцете и го увлякоха със себе си. Всички се притиснаха до Хироко: маса от плътно долепени едно до друго тела; те заобикаляха Мишел, така че отвсякъде го докосваше топла кожа. Това е нашето тяло. Мнозина се целуваха със затворени очи. Движеха се бавно, извиваха тела, за да запазят максималния контакт помежду си, докато променяха конфигурацията на своя строй. Острите косми около нечии полови органи гъделичкаха задните му части, усещаше нещо подобно на изправен пенис върху бедрото си. Калта тежеше в стомаха му и той се чувстваше лекомислен; кръвта му беше огън, кожата му приличаше на надут до пръсване балон, в който нещо непрекъснато изгаряше. Звездите се бяха струпали над главата му, изумително много на брой, цветът на всяка беше различен — зелен или червен, жълт или син — изглеждаха като искри.
Мишел беше феникс. Самата Хироко се притисна към него и той се издигна в центъра на огъня, готов за прераждане. Тя обгърна новото му тяло в плътна прегръдка, задържа го; беше висока и като че цялата бе изплетена от мускули. Погледна го в очите. Мишел почувства гърдите й върху ребрата си, венериният й хълм прилепна до бедрото му. Хироко го целуна, езикът й докосна зъбите му; той усети вкуса на пръстта, после изведнъж я почувства цялата; през целия му останал живот споменът, за изпитаното чувство щеше да е достатъчен да предизвика ерекция, но в този момент бе прекалено объркан, цялото му същество беше пламнало.
Хироко обтегна глава назад и отново го погледна. Дъхът свистеше в дробовете му — навътре, навън. Тя му каза на английски, с официален, но все пак добронамерен глас:
— Това е посвещаването ти в ареофонията, тържеството в чест на тялото на Марс. Добре дошъл. Ние боготворим този свят. Възнамеряваме да го превърнем в място за себе си, място, красиво по нов, марсиански начин, такова, каквото Земята никога не е била. Построили сме тайно убежище на юг и тръгваме към него.