Ние те познаваме и обичаме. Знаем, че можем да разчитаме на помощта ти. Както и ти на нашата. Искаме да изградим онова, за което копнееш, онова, което ти е липсвало тук. Но формите ще бъдат изцяло нови. Защото никога не можем да се върнем обратно. Трябва да продължаваме напред. Трябва да намерим своя път. Тръгваме тази нощ. Искаме да дойдеш с нас.
Мишел отвърна:
— Ще дойда.
Част пета
Да попаднеш в историята
Лабораторията тихо бръмчеше. Бюра, маси и пейки бяха отрупаш с разни неща, по белите стени бяха окачени графики, плакати, изрезки от различни скици, всички вибриращи леко под ярката изкуствена светлина. Тя беше като всички останали лаборатории: някак чиста и като че потънала в безредие. Единственият прозорец в ъгъла беше черен и отразяваше вътрешността й; навън бе нощ. Цялата сграда беше почти празна.
Но двама мъже в работно лабораторно облекло стояха до една от пейките, наведени към екрана на компютъра. По-ниският от тях натисна с показалец няколко клавиша и образът се промени. Зелени, въртящи се спираловидни вериги на черен фон, които изглеждаха отчетливо триизмерни, сякаш екранът беше кутия. Образ от електронен микроскоп; полето се намираше само на няколко микрона разстояние.
— Това е вид плазмидна корекция на генната последователност — отбеляза ниският учен. — Идентифицираме разкъсвания в оригиналните нишки. Синтезираме вериги за заменяне и когато големи количества от тези вериги с изменена последователност се въведат в клетката, местата на разкъсванията се виждат като обекти, където е извършено прикрепване. Така веригите с изменена последователност се свързват с оригиналните.
— Чрез трансформация ли се въвеждат? Чрез електрополация?
— Чрез трансформация. Третираните по този начин клетки се инжектират и нишките, в които е въведена поправката, осъществяват конюгален трансфер.
— На живо?
— На живо.
Последва тихо подсвирване.
— Значи можеш да въвеждаш поправки в такива миниатюрни елементи? При погрешно разделяне на клетката?
— Точно така.
Двамата мъже се взряха в спиралите върху екрана, които потрепваха като новоизрасли филизи на лози, подети от бриза.
— Имаш ли доказателства?
— Показа ли ти Влад онези мишки е съседната стая?
— Да.
— Те са на петнадесет години.
Още едно подсвирване.
Отидоха в стаята при мишките и високият любопитно се вгледа в една от клетките, където малките кожени топчици дишаха под дървените летви. Когато излязоха, угасиха лампите и в двете стаи. Блясъкът от екрана на електронния микроскоп осветяваше в зеленикава светлина първата лаборатория. Учените отидоха до прозореца, където тихо разговаряха. Погледнаха навън. Небето полека ставаше лилаво от наближаващия ден; звездите изчезваха една след друга. На хоризонта се издигаше масивно, черно образувание — плосковърхото възвишение на огромен вулкан. Олимпус Монс — най-голямата планина в слънчевата система.
Високият учен поклати глава.
— Знаеш, че това променя всичко.
— Знам.
От дъното на шахтата небето изглеждаше като бляскава розова монета. Шахтата беше кръгла, с диаметър един километър и дълбочина седем километра. Но от дъното изглеждаше много по-тясна и по-дълбока. Перспективата често си прави шеги с човешкото око.
Както онази птица, която прелита през кръглата розова точка на небето и изглежда така голяма. Само че не беше никаква птица.
— Хей — извика Джон.
Управителят на шахтата, кръглолик японец на име Ецу Окакура, го погледна и през двата предличника Джон видя нервната му усмивка. Един от зъбите му беше обезцветен.
— Нещо пада! — бързо изрече Джон и изкрещя: — Бягай!
Обърнаха се и побягнаха по дъното на шахтата. Джон погледна назад и видя как един метален предмет с неясни очертания се блъсна в скалата. На всички страни полетяха сребърни пръски, някои се насочиха към тях; той спря да тича и огледа въздуха, за да проследи летящите отломки.
Голям хидравличен цилиндър прехвърча във въздуха, удари се по цялата си дължина в скалата вляво от тях. И двамата подскочиха. Джон не беше забелязал приближаването му.
След това настъпи тишина. Останаха неподвижни почти минута, после Джон се размърда. Потеше се; носеха скафандри, но при температура 49 градуса по Целзий дъното на шахтата беше най-горещото място на Марс, а изолацията на скафандъра беше предназначена за студове.