Те сериозно кимнаха с глави. След това се поинтересуваха дали иска да си легне.
— Добре съм — отговори той. — Камионът не падна върху нас. Ще трябва да проучим този въпрос, но нека днес продължим работата по графика, който сме направили.
Затова Окакура и няколко мъже и жени го поведоха на обиколка из града. Изпълнен с бодрост, Джон посети лаборатории, зали за конференции, фоайета и трапезарии. Всички се радваха да го видят, да стиснат ръката му, да поговорят с него, да му покажат нещо, да го погледат. Това се случваше навсякъде, където отидеше и му напомняше по неприятен начин за живота му между първото и второто космическо пътешествие, когато всяка негова стъпка бе изложена на показ пред обществото.
Но Буун вършеше работата си. Един час работа, последван от четири, през които просто беше Първия човек, стъпил на Марс: такова беше обичайното съотношение. Когато следобедът прерасна във вечер, целият град се събра на банкет в чест на неговото посещение. Той се чувстваше великолепно. Беше се измъкнал от лапите на смъртта, тичайки като първобитен човек! Още няколко ендорпина нямаше да се окажат излишни. Движеше се с лекота от маса на маса, задаваше въпроси. Хората харесваха такова поведение, то пораждаше у тях празнично чувство, каквото би трябвало да създава среща с Джон Буун.
Така че Джон прекара вечерта, научавайки различни неща за живота в Сензени На. После го заведоха в големия апартамент за гости, където стаите бяха облицовани със стъбла на бамбук, а леглото бе издялано от истинска дървесина. Когато остана сам, свърза своя кодов модул към телефона и се обади на Сакс Ръсел.
Ръсел се намираше в новата лаборатория на Влад, изследователски комплекс, построен върху хребет, който бе разклонение на Ахерон Фоси, на север от Олимпус Монс. Сакс прекарваше цялото си време там и изучаваше генно инженерство като студент; беше се убедил, че биотехнологиите са ключ към преобразуването на Марс и бе твърдо решен да се самообразова до ниво, при което ще бъде в състояние активно да допринася в тази област, макар че бе специализирал физика.
Изслуша доклада на Буун с обичайната си невъзмутимост. Истинска пародия на учен, помисли си Джон. Дори беше облякъл лабораторна престилка. Джон се усмихна, а Сакс любопитно вирна глава.
— Мислиш ли, че са искали да те убият с този камион?
— Не зная.
— Как ти се видяха хората там?
— Уплашени.
— Смяташ ли, че са замесени?
— Съмнявам се — сви рамене Джон. — Вероятно се тревожат какво ще се случи в бъдеще.
— Кой прави това, Джон?
— Не зная.
— Може да е Ан, как мислиш? Тя стана поредния пророк, като Хироко или Аркадий, със свои последователи, програма и така нататък.
— Ти също имаш програма и последователи — напомни му Джон.
— Но аз не им казвам да унищожават построените неща, нито да убиват хора.
— Някои смятат, че искаш да унищожиш Марс. А по време на преобразуването на планетата положително ще умират хора при злополуки.
— Какво говориш?
— Просто ти напомням. Опитвам се да те накарам да разбереш защо някой би могъл да стори това.
— Значи мислиш, че е Ан.
— Или Аркадий, или Хироко, или някой човек от новите колонии, за когото въобще не сме чували. Тук сега има много хора. Много клики.
— Зная — Сакс тръгна към една маса и пресуши старата си, нащърбена чаша кафе. Накрая каза: — Бих желал да опиташ да откриеш кой е извършил саботажа. Отиди, където е необходимо. Разговаряй с Ан. Всеки е готов да разговаря с теб. На практика ти си единствения, за когото можем да кажем тези думи. Няма полиция, към която да се обърнем. Макар че ако подобни неща продължават да се случват, КПМ към ООН скоро ще ни изпрати и полицаи.
— Може да е някой от новопристигналите — Буун обмисли това хрумване. — Добре. Във всеки случай ще отида и ще разговарям с Ан. След това ще трябва да се съберем и да обсъдим сигурността на всички проекти за преобразуване на планетата. Ако успеем да сложим край на саботажите, комитетът към ООН няма да се намеси.
— Благодаря ти, Джон.
Ан Клейборн проучваше планините около басейна Аргире, което означаваше, че Джон трябваше да използва малък безмоторен самолет и да отлети при нея от Сензени На. Беше нещо наистина скъпоценно отново да лети, да усеща вятъра като че под лактите си, да наблюдава планините и да не мисли за нищо. Тази година — 2047 (или година М-10 — десетата година на Марс — както обикновено ги пресмяташе в мислите си) щеше да навърши шестдесет и четири години и почти през 30 от тях беше най-известния човек на света; сега се чувстваше най-щастлив сам, в своя самолет.