На хоризонта се показа Нереидиум Монтес, който оформяше северния ръб около Аргире, но сега Ан и нейният екип изследваха южния ръб — Чаритум Монтес. Буун пое курс на юг и в ранните часове на следобеда се понесе ниско над широката плоска равнина на басейна Аргире.
От вътрешната страна на югоизточната извивка на ръба, срещу подножието на Чаритум, забеляза тясната бяла линия на мястото за приземяване. Той направи последен зрелищен вираж и докосна повърхността с възможно най-голямата прецизност, на която бе способен. Мислеше за репутацията си на пилот, умело използващ топлите газове от мантийните тунели — трябваше да я утвърждава при всяка възможност. Това също бе част от работата му…
Но се оказа, че в караваните край мястото за приземяване имаше само двама човека и никой от тях не бе наблюдавал как Джон бе докоснал повърхността. Те гледаха телевизионните новини от Земята. Вдигнаха погледи, когато той влезе през вътрешната врата на херметизационната камера и скочиха от местата си да го поздравят. Казаха му, че Ан и екипът й са в един от планинските каньони, на не повече от два часа път с ровър оттук. Джон обядва с тях — две англичанки с акцент от северните части на острова, много здрави на вид и очарователни. После взе ровър и се насочи по следите, оставени от Ан. След едночасово криволичене през суха клисура с плоско дъно стигна до подвижна каравана, около която бяха паркирани три ровъра. В пролома между хълмовете на запад се появиха фигури в бакърени на цвят скафандри. Буун ги изчака пред караваната.
— Какво правиш тук? — попита Ан по обхвата за връзка, който ползваха единствено първите сто колонисти.
— Искам да поговорим.
Ан беше малко по-висока от него — сух, ъгловат силует. Джон я харесваше, но каквито и реципрочни чувства да бе изпитвала към него тя — преди години двамата разговаряха дълго и с удоволствие, — одобрението й се бе изпарило, след като той предпочете да работи със Сакс. Би могъл да направи разумен избор, говореше суровият израз на лицето й, ала за жалост Джон бе подкрепил преобразуването на планетата.
— За какво? — попита тя, без да поглежда към него.
— За случаите на саботаж — отговори Буун.
— Така си и помислих. Ръсел смята, че аз стоя зад тях, предполагам.
— Не е точно така…
— Да не си мисли, че съм малоумна? Не смятам, че малко вандализъм ще ви попречи да изиграете вашите игрички за малки момченца.
— Проявите на вандализъм не бяха малко. Досега се случиха шест големи инцидента и при всеки един можеше да има човешки жертви.
— Разбиването на две-три огледала ще предизвика човешки жертви?
— Да, ако точно тогава хора извършват ремонт или проверка на огледалата.
Ан изсумтя.
— Какво още се е случило?
— Вчера бе взривен камион при една от мантийните шахти. Той едва не ме смаза — Джон чу как Ан остро пое дъх. — Това е третият камион поред. А онова огледало беше разбито, точно когато върху него е извършвана проверка. Жената е вървяла сама повече от час до станцията и едва е успяла да се добере до нея. После се е взривил товара в мантийната шахта в Елизиум, по някаква случайност само минута след като екипът е бил напуснал обекта. Всички лишеи в Андърхил бяха унищожени от вирус, заради който бе затворена цялата лаборатория.
Ан сви рамене.
— Какво друго може да се очаква от създадени чрез генно инженерство форми на живот? Вероятно е било случайност, даже съм изненадана, че такива неща не се случват по-често.
— Не беше случайност.
— Значи пак почваме отначало. Сигурно Ръсел си мисли, че съм глупава?
— Знаеш, че не е така. Въпросът е просто да се наруши равновесието. Много пари от Земята се инвестират в този проект и на хората там сигурно ще им допадне идеята тези суми да бъдат намалени.
— Може би е така — каза Ан. — Но би трябвало да слушаш гласа на съвестта си, когато приказваш такива неща. Ти и Аркадий сте най-ревностните привърженици на някакво марсианско общество от нов тип — вие двамата, плюс може би Хироко. Но начинът, по който Ръсел, Франк и Филис привличат капитал от Земята скоро ще доведе до положение, което ще се изплъзне от контрола ви. Всичко ще се превърне както винаги в бизнес и идеите ви ще изчезнат.
— Тъкмо затова дойдох да те попитам какво знаеш за онези саботьори.
— Нищо не зная за тях, но им желая успех.
— Казвала ли си им го лично?
— Какво?
— Проследих движенията ти през последните две години. Винаги си се намирала близо до инцидентите — около месец преди те да се случат. Преди две седмици си била в Сензени На, на път за тук, нали?
Чуваше учестеното й дишане. Беше ядосана.
— Използвали са ме като прикритие — измърмори тя и добави нещо, което той не улови.
— Кой те е използвал?
Ан му обърна гръб.
— За тия неща питай койота, Джон.
— Койотът ли?
Тя се засмя.
— Не си ли чувал за него? Хората разправят, че бродел наоколо по повърхността на Марс без скафандър. Мярвал се тук-там, понякога от двете страни на планетата в една и съща нощ. Бил голям приятел на Хироко. И непримирим враг на преобразуването на Марс.
— Ти срещала ли си го?
Ан не отговори.
— Чуй ме — подхвана Джон, след като цяла минута само дишането им звучеше в шлемофоните. — Ще бъдат убити хора. Невинни минувачи.
— Невинни минувачи ще бъдат убити, когато постоянно замръзналата маса се стопи и повърхността се продъни под краката ни. За това също нямам никаква вина. Просто върша работата си. Опитвам се да направя опис на онова, което е било тук, преди да пристигнем ние.
— Да. Но ти си най-известната от всички червени, Ан. Тъкмо заради това онези хора сигурно са се свързали с теб. Бих желал да не ги насърчаваш. Това би могло да спаси живота на десетки хора.
Тя се обърна с лице към него.
— Най-добрият начин да спасите живота на хората е да оставите планетата на мира. Тъкмо това искам аз. Бих убила теб, ако това можеше да ми помогне да постигна целта си.