— Във всеки случай унищожиха по-голямата част от нея — мрачно отвърна Ан.
— Да, да. Но кой би могъл да знае какво нашите деца ще приемат за красиво? Представите им със сигурност ще се основават на онова, което познават, а тази планета ще е за тях единствената. Така че ние преобразуваме Марс по подобие на Земята, а тя ни прави обитатели на Марс по свое подобие.
— По свое подобие — изрече Ан и една от редките, едва забележими усмивки пробяга по лицето й. Джон я забеляза и усети как бузите му поаленяват; от години не беше виждал Ан да се усмихва така. Обичаше я, обичаше да я гледа усмихната по този начин.
— Харесвам тези думи — заговори сега тя. Посочи го с пръст. — Но аз ще те заставя да изпълниш обещанието си, Джон Буун! Ще запомня какво каза тази вечер!
— Аз също — отговори й той.
Остатъка от вечерта измина по-спокойно. На следващия ден Симон го придружи до летището. Там беше паркиран ровърът, с който Джон щеше да тръгне на север. Симон, който обикновено го изпращаше с усмивка, ръкостискане и най-много с думите „Ще ми бъде приятно да те видя пак“, изведнъж заговори:
— Много ти благодаря за онова, което каза снощи. То действително я ободри. Особено онези думи за децата. Бременна е, знаеш ли.
— Какво? — Джон поклати глава. — Тя не сподели това с мен. Ти ли си… бащата?
— Да — Симон се усмихна.
— На колко години е тя сега? На шестдесет?
— Да. Малко трудно ще бъде, така да се каже, но такова нещо е правено и по-рано. Взеха нейна яйцеклетка, замразена преди петнадесет години, оплодиха я и я имплантираха в нея. Ще видим как ще се развият нещата. Разправят, че напоследък Хироко е бременна през цялото време, просто ги ражда като инкубатор, почти еднакви.
— Много неща се говорят за Хироко, но повечето са празни приказки.
— Само че ние го чухме от някой, който го знае със сигурност.
— Койотът ли? — остро попита Джон.
Симон вдигна вежди.
— Изненадан съм, че ти е казала за него.
Джон изсумтя, не му бе съвсем ясно какво го бе подразнило. Без съмнение славата му означаваше, че до ушите му не достигаха разпространяваните сред другите хора слухове.
— Е, както и да е — той протегна ръка. — Поздравления. Грижи се за нея.
Симон сви рамене.
— Ти познаваш Ан. Тя прави онова, което желае.
Буун продължи да кара ровъра три дни на север от Аргире, като се наслаждаваше на местността, на самотата; всеки следобед прекарваше няколко часа, проследявайки движението на хората, регистрирано в планетарната статистика. Търсеше връзки и съвпадения с отбелязаните случаи на саботаж. Рано на четвъртата сутрин стигна до каньоните на Маринерис, които се намираха на около 1 500 километра северно от Аргире. В дъното на най-близкия каньон се виждаха няколко превозни средства.
Оказа се, че са на швейцарския екип, който току-що бе завършил пътя; Джон остана да пренощува при тях. Групата им се състоеше от осем човека, предимно млади и женени, които водеха със себе си деца, котки, портативна оранжерия, пълна с подправки и свежи зеленчуци. Скоро щяха да тръгнат към западния край на каньона като цигани в керван, състоящ се предимно от земекопни машини. Щяха да строят път през Ноктис Лабиринтус и по източния склон на Тарсис. След това ги очакваше проправянето на още много пътища; все още не бяха сигурни с какво точно ще се заловят, но Буун остана с впечатлението, че не ги бе особено грижа; бяха решили да прекарат остатъка от живота си като пътуват и строят пътища, затова не беше особено важна посоката, в която ще поемат. Бохеми по пътищата до края на дните си.
Попитаха го какво мисли за дискусията между червените и зелените, той сви рамене и обобщи най-съществените моменти във възгледите на Ан и Сакс.
— Мнението ми е, че и двете страни не са прави — заяви един от тях. — И двете страни твърдят, че работят в полза на природата. Червените обявяват, че Марс представлява природата, каквато е била преди пристигането на човека. Но това не е природа, а мъртъв свят, мъртва планета. Има само скали. Зелените приемат това, но добавят, че те ще създадат природа на Марс чрез преобразуването на планетата. Но това също няма да бъде природа, а вид култура. Нещо като градина. Произведение на изкуството. Затова нито един от двата подхода не е правилен. На Марс не е възможно да създадат такова нещо като природа.
— Интересно! — възкликна Джон. — Трябва да разкажа на Ан за това и да видя какво ще отговори. Но… — той помисли малко. — Ами как наричате нещата наоколо? С каква дума описвате онова, което правите?