Швейцарецът сви рамене и се засмя.
— Никак не го наричаме. Това е просто Марс.
„Може би швейцарците са си такива“ — помисли Джон. Все по-често ги срещаше по време на своите пътувания и те наистина се държаха по този начин. Просто работеха и не се грижеха много-много за теорията. Независимо от онова, което се смяташе за правилен отговор.
Продължи на север, припомняйки си спокойствието на хората, които строяха пътища, странната им смесица от инженерни знания и мистицизъм. Топлината на тяхното посрещане не беше нещо, което той приемаше за даденост; не се случваше винаги така. Например, в арабските и израелските селища го посрещаха много сковано, може би защото го възприемаха като антирелигиозно настроена личност, а може би и защото Франк разпространяваше разни слухове за него. Джон се натъкна на арабски керван — неговите членове вярваха, че е забранил изграждането на джамия на Фобос и го гледаха втренчено, когато отрече да е чувал за подобен план. Беше почти сигурен, че това е дело на Франк; чрез Джанет и други хора до него стигна информация, че Франк бе склонен да подронва авторитета му по този начин. Да, имаше определени групи, които го посрещаха хладно: арабите, израелците, екипите, обслужващи ядрените реактори, някои служители, свързващи отделни звена… групи със свои собствени ограничени и напрегнати до крайност програми, хора, които се противопоставяха на по-широката перспектива. За нещастие, те бяха многобройни.
На следващия ден заизкачва стръмния склон, през който, минаваше пътят на север към Офир, построен от швейцарския екип предната година. Нагоре, нагоре, после, без да забележи ясно очертан ръб, излезе от каньоните и започна да преминава край покритите с куполи проломи на Гангес Катена; после през старата, позната равнина, движейки се по широкия път, който достигаше хоризонта — край Чернобил и Андърхил. Продължи още един ден на запад към Наблюдателницата Екус — новият център, откъдето Сакс щеше да ръководи преобразуването на планетата. Пътуването му бе отнело седмица. Беше изминал 2 500 километра.
Сакс Ръсел се бе върнал от Ахерон в своя комплекс. Нямаше никакво съмнение, че днес този човек представляваше внушителна сила; още преди едно десетилетие Комитетът по проблемите на Марс към ООН го бе посочил като научен ръководител на дейностите по преобразуването на планетата. И, естествено, това десетилетие на власт бе упражнило влиянието си върху него. Беше привлякъл помощ както от ООН, така и от организации, свързани с нея, за да построи цял град, който щеше да служи като щаб за управлението на дейностите по преобразуването на Марс. Градът се намираше на 500 километра на запад от Андърхил и бе разположен под ръба на скалите, образуващи източната стена на Екус Касма. Екус беше един от най-тесните и дълбоки каньони на планетата. Източната му стена бе дори по-висока от южната стена на Мелас; мястото, избрано за построяването на града, беше вертикална базалтова канара, висока 4 000 метра.
На върха на канарата имаше твърде малко признаци за съществуването на новия град; земята край ръба беше почти недокосната; тук-там се виждаха бетонни бункери, а на север се издигаше стълб газове от ядрения реактор „Рикоувър“. Но мащабът на града започна да се проявява, когато Джон паркира ровъра, проникна в един от бункерите, а след това влезе в асансьора, разположен във вътрешността му. Асансьорът отиваше 50 етажа надолу. Когато Джон слезе тези 50 етажа, намери други асансьори, които щяха да го свалят още по-надолу — всъщност, имаше цяла система от лифтове, които стигаха до дъното на Екус Касма. Ако приемем, че на един етаж се падаха 10 метра, това означаваше, че в канарата имаше място за 400 етажа. Всъщност, сега се използваше неголяма част от това пространство. Повечето от построените стаи бяха съсредоточени в най-високите двадесет етажа. Офисите на Сакс, например, бяха много близо до върха на скалата.
Стаята, където Сакс провеждаше деловите си разговори, беше голяма и просторна, а вместо западна стена имаше прозорец от пода до тавана. Когато Джон влезе в нея и потърси Сакс, все още бе ранна сутрин и през прозореца всичко се виждаше с почти кристална яснота.
Но Сакс не беше в стаята и доколкото Джон го познаваше, никога не поглеждаше навън през прозореца. Беше се напъхал в съседната лаборатория. Приличаше на лабораторен плъх повече от всякога — с изгърбени рамене и с бакенбарди, които непрестанно потрепваха. Той поведе Джон през цяла поредица от лаборатории, като надничаше към различни екрани или графики и разговаряше с Джон през рамо, обзет от крайна разсеяност. Стаите, които прекосиха, бяха натъпкани с апаратура, а върху всеки сантиметър незаета повърхност имаше нестабилно поставени саксии с растения, повечето от които бяха неузнаваеми топчести купчинки — на пръв поглед изглеждаше като че някаква отровна плесен се е измъкнала на свобода и е покрила всичко.