— Сакс примигна.
— Да се надяваме, че никой от онези хора не мисли като теб.
— Аз се опитвам да мисля като тях.
— Изкуствен интелект, запиши: сигурността на биоинженерните лаборатории.
— Разбира се, Влад, Урсула и техният екип са заложили гени-самоубийци във всички организми, които са създали — напомни Джон. — Но те са предназначени да възпрат излишните количества от тези организми или да блокират инциденти, предизвикващи мутация. Ако някой съзнателно избегне действието на тези гени и създаде нещо, което се храни от свръхразпространилите се организми, може да възникнат затруднения.
— Ще разговарям с Хелмут за това — обеща Сакс. — И без това скоро ще го видя. Изглежда, че ще одобрят елеватора, разработен от Филис, на следващата сесия на Комитета по проблемите на Марс към ООН. Това ще намали в огромна степен разходите по проектите за преобразуването на планетата.
— Да, в края на краищата и дотам ще се стигне, но началните инвестиции сигурно са главоломна цифра.
Сакс сви рамене.
— Да се изведе астероид, тип „Амор“ в подходяща орбита, да се изгради завод за роботи, който скоро ще започне производство — това не е толкова скъпо, колкото си мислиш.
Джон го изгледа изненадано.
— Сакс, кой плаща за всичко това?
Сакс наклони глава встрани и примигна.
— Слънцето.
Джон се изправи, внезапно почувствал глад.
— Тогава Слънцето ще предизвика негодуванието им. Помни това.
Буун поработи в Наблюдателницата Екус още няколко дни, после от Бъроуз му се обади Хелмут Бронски, който искаше да разговаря с него за новопристигналите от Земята. Джон реши да вземе влака до Бъроуз и да се види с Хелмут лично.
Вечерта преди отпътуването си отиде в лабораториите при Сакс. Когато влезе, Сакс заговори с монотонния си глас:
— Открих астероид, тип „Амор“. Деветдесет процента от него са лед и се движи по орбита, която ще го доведе близо до Марс след три години. Всъщност, търсех тъкмо такова нещо. — Планът му беше да разположи върху него роботоуправляемо насочващо устройство, което да изтласка астероида в орбита, пресичаща атмосферата на Марс, вследствие на което той щеше да изгори в нейните слоеве. — Това може да увеличи атмосферното налягане с около 50 милибара.
— Ти се шегуваш! — Средните стойности на налягането на нулево ниво преди тяхното пристигане варираха между седем и десет милибара и всичките им усилия досега бяха повдигнали средната стойност докъм петдесет. — Как една топка лед ще удвои атмосферното налягане?
— Това са данни, получени при симулацията на експеримента. Разбира се, когато началното ниво е толкова ниско, удвояването му няма да бъде така внушително, както звучи в началото.
— И все пак това е голямо постижение, Сакс. Трудно ще могат да го саботират.
Ала Сакс не желаеше да му напомнят за това. Той леко се намръщи и се измъкна от стаята.
Джон се засмя на неговата плашливост и се насочи към вратата. После спря, помисли малко и огледа коридора. Беше празен. В офисите на Сакс нямаше видеомонитори. Джон отново влезе вътре, усмихвайки се на собствените си потайни стъпки и огледа хартиения хаос върху бюрото на Сакс. Откъде да започне? Върху лабораторния стенд имаше купчина кореспонденция и той се зае да я преглежда. Най-чести бяха деловите бележки. Имаше един-единствен неподписан лист. Върху него не бе означено нищо. Доколкото Джон можеше да види, принтерът на Сакс го бе изплюл без никаква допълнителна информация. Съобщението беше кратко:
„1. Използваме гените-самоубийци, за да обуздаем прекомерното разпространение на даден вид. 2. Сега има толкова много източници на топлина по повърхността на планетата. Не вярваме, че някой може да изолира нашия сред останалите. 3. Просто се споразумяхме, че искаме да се отделим и да работим по свой собствен начин, без външна намеса. Сигурна съм, че сега разбираш всичко.“
След като цяла минута се бе взирал в листа, Джон рязко вдигна глава и се огледа. Все още беше сам. Хвърли един последен поглед към съобщението, постави го там, където го бе намерил и тихо излезе от офиса на Сакс. После тръгна към комплекса за посетители.
— Сакс — измърмори с възхищение той, — ти, хитро котило от сто плъха!
Джон пристигна в Бъроуз, откри входа на метрото и се качи на малък вагон, който го откара до щаба на Комитета по проблемите на Марс към ООН. Във вагона стисна ръцете на неколцина, които го разпознаха и се приближиха към него; почувства се странно — животът му отново бе изложен на показ. Върнал се бе при непознатите в един град.
Вечеря с Хелмут Бронски. Бяха се срещали много пъти по-рано. Джон беше впечатлен от този човек — германски милионер, който бе навлязъл в политиката — висок, мускулест, русокос, с червено лице, безупречно вчесан, облечен в скъп, сив костюм. Беше финансов министър на Европейския съюз, когато пое поста в Комитета по проблемите на Марс. Сега той разказваше на Джон последните новини с изтънчен английски акцент, като набързо хапваше телешко задушено с картофи между залповете изречения и държеше сребърните си прибори с делови, типично германски маниер.