— Наистина ли има?
— Знаеш, че е така. Но все пак наводнението е за предпочитане, ако желаем да постигнем подобно нещо. Ако успеем да насочим водите към Хелас, например, ще възникне море. Бихме могли да го напълним повторно по-бързо от сублимирането на повърхностния лед.
— Да насочим водите на такъв потоп?
— Да… — това ще бъде невъзможно. Но ако се намери слой на подходящо място, просто няма да бъде необходимо да го насочваме. Би трябвало да провериш къде Сакс е изпратил проучвателски екип напоследък и ще видиш къде и какво трябва да бъде мястото на подпочвения слой.
— Но Комитетът по проблемите на Марс със сигурност би забранил такова нещо.
— Откога подобни забрани означават нещо за Сакс?
Джон се засмя.
— О, сега означават. Дали са му прекалено много, за да не им обръща внимание. Те са го вързали здраво с парите и властта, които му повериха.
— Може би.
Тази нощ в 3:30 часа имаше малка експлозия в един от кладенците. Аларменият звън ги изтръгна от съня, всички се втурнаха в тунелите полуголи и се изправиха пред фонтан, който изригваше сред летящия прах в нощта — цял стълб бяла вода, разбита на малки капчици в светлината на бързо насочените към нея прожектори. Водата падаше от облаците прах под формата на големи буци лед, градушка с големината на топки за боулинг. Кладенците, разположени по посоката на вятъра, бяха бомбардирани от тези замръзнали ракети, топките лед вече бяха стигнали до коленете на хората.
Спомняйки си за разговора от предишната вечер, Джон беше твърде разтревожен от гледката и изтича да намери Мери. През шума на изригването и нестихващата буря, Мери извика в ухото му:
— Освободи терена от хора, ще възпламеня заряд край кладенеца и ще се опитам да прекъсна фонтана!
Тя затича в бялата си нощница, а Джон събра всички, които наблюдаваха аварията и ги поведе обратно по тунелите към жилищните помещения. Мери се присъедини към тях в херметизационната камера, изсумтя, въздъхна, известно време се занимава с модула върху китката си и след малко се разнесе слаб тътен в посока към кладенеца.
— Да отидем да видим какво става — извика тя. Всички излязоха от херметизационната камера и отново затичаха по тунелите към прозореца, от който се виждаше кладенеца. Там, сред бъркотията от бели ледени топки, лежеше счупената сонда, ала фонтанът беше изчезнал.
— Да! Хванахме го! — изкрещя Мери.
Те нададоха несигурни възгласи на радост. Някои отидоха до кладенеца да проверят дали е необходимо да бъде направено още нещо.
— Добра работа — поздрави Джон Мери.
— Доста съм чела за поставянето на капсули край кладенците след онзи първи инцидент — отвърна Мери, все още задъхана. — Сложили сме капсули навсякъде по обекта. Но всъщност досега не ни се беше удала възможност да изпробваме. Естествено… човек никога не може да бъде сигурен.
Джон попита:
— Вашите херметизационни камери имат ли записващи устройства?
— Да.
— Прекрасно.
Джон отиде да ги провери. Включи компютъра си в системата на станцията, зададе серия от въпроси, внимателно проучи отговорите, които се появяваха върху екрана. Никой не беше използвал херметизационната камера след изместването на времето в полунощ. Свърза се с метеорологичния спътник, записа данните от радарите и системите за наблюдение, чиито кодове Сакс му беше дал и внимателно огледа местността около Бакхюзен. Нямаше никаква следа от машини наоколо, с изключение на няколко стари нагреватели, използващи силата на вятъра. Радиопредавателите показваха, че никой не се бе движил по пътя от пристигането на Джон предния ден.
Буун тежко се отпусна на стола. Не му идваше наум какви други проверки да направи, а от онези, които вече беше извършил, излизаше, че никой не бе излизал през нощта на инцидента. Вероятно беше възможно експлозията да е организирана дни преди това, макар че на извършителя щеше да му е трудно да скрие взривното устройство, тъй като кладенците се проверяваха всеки ден. Джон бавно се изправи и отиде да намери Мери; с нейното съдействие разговаря с хората, които последни бяха работили на този кладенец вчера. Нямаше и следа от саботаж до осем часа вечерта. После всички в станцията бяха присъствали на тържеството в чест на Джон Буун и херметизационните камери не бяха използвани. Така че наистина не съществуваше никаква възможност.
Върна се в леглото си и отново обмисли всичко. Накрая поиска статистиката на Сакс и списък на всички експедиции, изпратени да търсят подпочвени слоеве с високо съдържание на вода през изминалата година.
Продължи по пътя към Хелас и се натъкна на Надя, която отговаряше за изграждането на нов купол над кратера Рабе. Това щеше да бъде най-големият купол, построяван досега на Марс. Екипът се възползваше от сгъстяването на атмосферата и намаленото тегло на строителните материали, което създаваше ситуация, където гравитацията можеше да бъде балансирана с налягане. В действителност пространството в купола, поставено под налягане го правеше безтегловен. Рамката щеше да бъде изработена от подсилени ареогелни греди — последното изобретение на алхимиците. Ареогелът беше толкова лек и здрав, че Надя понякога изпадаше във възторг, описвайки потенциалното му приложение. Според нея, сами по себе си куполите над кратерите вече бяха отживелица; със същата лекота можеха да издигнат колони от ареогел в окръжност около някой град. Щяха за избягнат включването на големи скални образувания и щяха да съберат цялото население под тази конструкция, която всъщност щеше да бъде голяма, прозрачна палатка.