— Възможно е — отбеляза Надя.
— Да. Сега, разбира се, виждаме доказателства за нашата мощ навсякъде около нас; те едва не ни прегазват, погълнати в своята работа! А да виждаш, означава да вярваш. Дори ако човек не притежава въображение, може да види с каква мощ разполагаме. Може би затова всичко става толкова странно напоследък — всеки приказва за собственост или суверенитет, за свади и предявяване на претенции. Хората се карат помежду си като древните богове на Олимп, защото са могъщи колкото тях.
— Може би са по-могъщи — добави Надя.
Джон продължи към Хелеспонтус Монтес, нагънатата планинска верига, която заобикаляше басейна Хелас. Необяснимо как една нощ, докато спеше, ровърът бе напуснал очертания с радиопредаватели път. Събуди се и по време на разкъсванията в пелената прах разбра, че се намира в тясна долина, опасана с неголеми канари, образувани при оформянето на скалните клисури. Беше напълно вероятно, че ако продължи по дъното на долината, отново ще излезе на пътя, затова се насочи право напред. Съвсем бавно се приближи към края на долината, където според картата пътят, очертан с радиопредаватели, се спускаше в друга, по-широка долина. През нощта спря, необезпокояван от нищо, разположи се пред телевизора и се нахрани. Започнаха новините от Земята. Информация за съществуването на новата геронтологична терапия беше изтекла чрез някакво официално лице в Женева и новината бе обходила цялата планета за по-малко от един ден. Сега в Общото събрание на ООН се водеха ожесточени дебати по този въпрос. Мнозина от делегатите настояваха терапията да бъде провъзгласена за основно право на човека, гарантирано от ООН за всички хора. Развитите страни трябваше да създадат финансово сдружение, което да осигури средства. По този начин лечението щеше да стане еднакво достъпно за всички човешки същества на Земята. Междувременно постъпваха различни репортажи: редица религиозни водачи, включително и папата, се обявяваха срещу терапията. Избухваха бунтове, при които бяха нанесени щети на много медицински центрове. Правителствата не знаеха какво да предприемат. Всички лица, които се появяваха на телевизионния екран бяха напрегнати или гневни и настояваха да бъде извършена промяна; омразата, несправедливостта, нещастията, които разкриваха човешките лица, накараха Джон да се отдръпне. Не можеше да гледа повече. Заспа и сънят му бе изпълнен с кошмари.
Сънуваше Франк, когато някакъв шум го събуди. Някой почукваше върху стъклото на ровъра. Беше малко след полунощ. Джон включи обхвата за обща връзка.
— Здравейте. Кой е там?
— Марсианците.
Беше глас на мъж. Говореше английски с чужд акцент, но Джон не можа да реши каква е националността му.
— Искаме да поговорим — заяви гласът.
Джон стана и погледна през стъклото. През нощта, сред бурята, едва ли можеше да види много. Ала му се строи, че долавя очертанията на няколко фигури в мрака пред него.
— Искаме просто да поговорим — повтори гласът.
Ако желаеха да го убият, щяха да взривят ровъра, докато спеше. Освен това все още не можеше да повярва, че някой иска да му стори зло. За това не съществуваше никаква причина!
Затова ги пусна да влязат.
Бяха петима, всички мъже. Леките им скафандри бяха износени, мръсни, поправяни с материали, неподходящи за скафандри. Шлемовете им бяха без номера за идентификация, боята от тях се бе изтрила. Когато започнаха да ги свалят, видя, че единият от мъжете беше млад азиатец, на не повече от 18 години. Младежът излезе напред и седна на мястото на водача, наведе се над волана, за да разгледа по-отблизо арматурното табло на ровъра. Още един свали шлема си — беше нисък човек с кафява кожа, изпито лице и къси плитчици. Той седна на тапицираната пейка срещу леглото на Джон и зачака останалите също да свалят шлемовете си. После те приклекнаха и напрегнато се взряха в Джон. Никога по-рано не ги беше виждал.
Мъжът с изпитото лице заговори:
— Искаме да намалите притока на имигранти от Земята — той беше мъжът, приказвал с Джон, преди да влязат в ровъра. Акцентът му бе на човек от островите на Карибско море. Гласът му звучеше тихо, приличаше на шепот и на Джон му беше трудно да говори по друг начин с него.
— Или въобще прекъснете имиграцията — обади се младежът от мястото на водача.
— Млъкни, Касей — мъжът с изпитото лице не сваляше погледа си от очите на Джон. — Прекалено много хора пристигат тук. Знаеш това. Те не са марсианци и не ги е грижа какво ще стане с планетата. Те ще залеят и нас, и вас — това ти е ясно. Знаем, че се опитвате да ги превърнете в марсианци, ала те идват много по-бързо, отколкото смогвате да се подготвите за тях. Единственото, което все още може да помогне, е да намалите притока им.