— Или да го спрете.
Мъжът повдигна вежди и с гримаса даде на Джон да разбере — „Момчето е твърде младо“.
— Аз не съм човекът, който решава… — започна Джон, но мъжът го прекъсна:
— Ти можеш да ни подкрепиш. Имаш влияние и си на наша страна.
— Хироко ли ви изпрати?
Младежът докосна с език небцето в устата си. Мъжът с изпитото лице не отговори нищо. Четири лица се взряха в Джон; другият бе насочил погледа си през прозореца.
— Вие ли саботирахте мантийните шахти? — попита Джон.
— Искаме да прекратите имиграцията.
— Аз искам вие да спрете саботажите. Те ще привлекат още повече хора тук. Полиция.
Мъжът го наблюдаваше внимателно.
— Какво те кара да мислиш, че можем да се свържем със саботьорите?
— Намерете ги. Нападнете ги през нощта.
— Когато е тъмно — усмихна се мъжът. — Когато някой не те види, веднага те забравя.
— Не е задължително.
Трябваше да са хората на Хироко. Не беше възможно да съществува повече от една скрита група. Кой знае? Може би съществуваше. Джон чувстваше, че му се завива свят и се запита дали не бяха подействали по някакъв начин на въздуха. Чрез аерозолни препарати. Със сигурност изпитваше странни усещания — сюрреалистични, като в сън. Мислите му се движеха вяло и мъчително, щеше му се да се прозее. „Ето какъв е отговорът — помисли си той. — Все още се опитвам да се отърся от съня си.“
— Защо се криете? — чу той собствения си глас.
— Ние изграждаме Марс. Също като вас. Ние сме на ваша страна.
— Тогава би трябвало да ни помагате. — Опита се да помисли. — Какво смятате за космическия елеватор?
— Не ни е грижа за него — рязко отвърна младежът. — Той не е важен. Важни са хората.
— Елеваторът ще доведе тук още много хора.
Мъжът обмисли тези думи.
— Забавете имиграцията и дори няма да има кой да го изгради.
Последва дълга тишина, прекъсвана от зловещия коментар на вятъра. Не може да бъде построен ли? Нима мислеха, че ще го строят хората? Може би имаха предвид финансирането.
— Ще проуча този въпрос — обеща Джон. Младежът се обърна и се взря в него. Джон вдигна ръка, за да изпревари думите му: — Ще направя каквото мога. Разбирам какво имате предвид. — Помисли още малко, но му беше трудно. — Ще имаме нужда от повече помощ.
— Всеки ще се включи по свой собствен начин — тихо изрече мъжът. — Сега ще си тръгнем. Ще те следим, за да знаем как действаш.
— Кажете на Хироко, че искам да разговарям с нея.
Петимата мъже го изгледаха. Младият беше напрегнат и много ядосан.
Мъжът с изпитото лице се усмихна за миг.
— Ако я видя, ще й кажа.
Един от клекналите мъже протегна в ръката си прозрачен син предмет — аерогелна гъба, едва видима сред слабата светлина в нощта. Ръката, която я държеше, се сви в юмрук. Да, някакъв опиат. Джон се хвърли напред, ненадейно улови младежа, стисна оголения му врат и после падна парализиран.
Когато дойде на себе си, петимата си бяха отишли. Болеше го глава. Просна се на леглото и потъна в неспокоен сън.
Събуди се на сутринта и веднага се свърза със спътниците. Даже и леките скафандри щяха да бъдат уловени от инфрачервените системи за проследяване, следователно укритието им беше някъде наблизо. Човек лесно можеше да се скрие в планини като тези. Той повика на екрана географската си карта, върху която отбелязваше всякаква информация за Хироко и очерта неравен кръг около мястото, на което се намираше. Досега бе отбелязал още няколко кръга на картата, ала никой от тях не бе претърсван щателно на място и вероятно никога нямаше да бъде. Теренът беше неравен — разкъсана, насечена земя с размери колкото щатите Тексас или Уайоминг.
— Светът е огромен — измърмори Джон.
Обходи вътрешността на колата и огледа пода. После си спомни последното нещо, което беше направил. Погледна под ноктите си; да, там беше залепнало парче кожа. Взе миниатюрното блюдо за съхранение на проби от малкия автоклав и внимателно изстърга частиците от кожата върху блюдото. Идентифицирането на човешки геном беше далеч извън възможностите на ровъра, но в някоя голяма лаборатория с лекота щяха да идентифицират младежа, ако успееха да запишат генома му. Дори и да не се справеха с това, все пак щяха да разполагат с полезна информация. Може би Урсула и Влад щяха да го идентифицират чрез неговите родители.