В края на разговора един от тях, на име Ченг, го попита дали има нещо друго, което би желал да каже. Джон, който бе пропуснал да им разкаже за среднощния епизод с посещението на Койота, както и за още много други неща, отвърна:
— Не мога да се сетя за нищо друго!
Ченг кимна, а после се намеси Сам Хюстън:
— Ще ви бъдем много благодарни, ако ни позволите достъп до вашия компютър по всички въпроси, за които разговаряхме.
— Съжалявам — отвърна извинително Джон. — Не допускам никого до своя компютър. Там се съхранява информация, която касае единствено мен.
— Ние можем, хм… да получим официално разрешение от КПМ, щом желаете да се изразявам по този начин.
— Всъщност, съмнявам се, че ще получите подобен документ, но дори и да ми го представите, аз няма да ви дам достъп до своя компютър.
Джон му се усмихна, едва не се разсмя. Още няколко минути в ролята на Първия човек, стъпил на Марс бяха много полезни. Не можеха да му направят нищо, без да вдигнат повече шум, отколкото си струваше в действителност. Той се изправи и огледа малката групичка с всичкото високомерие, което можеше да изцеди от себе си — а то не беше никак малко.
— Уведомете ме, ако мога да ви бъда полезен по някакъв друг начин — изрече той, после напусна стаята. И веднага поръча на компютъра си да се включи в комуникационния център и да запише всичко, което успее, от материалите, изпращани до Земята от агентите.
Обади се на Хелмут, като знаеше, че собствените му разговори също ще бъдат проследявани. Въпросите му бяха кратки, сякаш просто проверяваше акредитирането на новопристигналите. Да, КПМ е изпратил екип. Той е част от силите за бързо реагиране по определени задачи, събрани през последните шест месеца. Те трябва да се справят с възникналите на Марс проблеми.
Следователно на Марс вече имаше и полиция, и детектив. Е, това трябваше да се очаква. Ала беше досадно все пак. Не можеше да върши работата си, ако те се мотаеха наоколо и непрекъснато го наблюдаваха. Всъщност, в Хелас нямаше какво повече да прави. Тук нямаше случаи на саботаж и подобни прояви изглеждаха малко вероятни сега. Мая не погледна с добро око на това; тя не желаеше да се обременява с неговите проблеми — нейните собствени й бяха достатъчни — всички технически аспекти по проекта със слоя с високо водно съдържание.
— Вероятно ти си човекът, когото подозират най-много — раздразнително подхвърли Мая. — Все такива неща ти се случват — камион полита срещу тебе в Таумасия, кладенецът в Бакхюзен, а сега отгоре на всичко не им разреши достъп до информацията в твоя компютър. Защо просто не ги остави да правят каквото искат?
— Защото не ги харесвам — отвърна Джон и обърна гневен поглед към нея. Отношенията му с Мая бяха потекли в обичайното си русло. Е, не съвсем: преминаха през всички етапи от срещата си, отдадени на прекрасно настроение, като че изпълняваха благодатна роля в театрална постановка. Знаеха, че разполагат с време за всичко, че онова, което лежи в основата на тяхната връзка е истинско. На повърхността беше предишната стара мелодрама. Мая отказваше да го разбира и накрая Джон се предаде. Два дни обмисля създалото се положение. Отиде в лабораториите на станцията, където парчето кожа изпод ноктите му беше подложено на анализ, клонирано и разчетено. Никое от регистрираните човешки същества, пристигнали на Марс, нямаше такъв геном, затова той прати информацията до Ахерон, помоли ги да анализират находката и да му дадат допълнителна информация, ако открият такава. Урсула му изпрати резултатите, които бяха получили в кодиран вид, добавяйки една-единствена фраза в края: ПОЗДРАВЛЕНИЯ.
Джон отново прочете съобщението и високо изруга. Отиде да се разходи, като ту се смееше, ту ругаеше.
— Ти, проклета Хироко! Да се продъниш в ада, дано! Излез от своята дупка и ни помогни! А, ха-ха-ха! Ти, проклетнице! Писна ми от твоите номера!
Даже проходите между сградите го потискаха в този момент. Отиде в гаража, облече скафандър, излезе от херметизационната камера и тръгна на разходка навън — за пръв път от много дни насам.
След малко край него минаха двама души с поляризирани предличници. „Странно — помисли си той, — толкова е мрачно по време на бурята.“ Изведнъж те се нахвърлиха върху него, събориха го на земята. Буун се оттласна от пясъка с енергичен отскок, размаха юмруци около себе си, но за негова изненада те побягнаха сред облаците прах, които се носеха наоколо. Той се олюля и погледна след тях. Нападателите изчезнаха сред воалите от прах. Кръвта бушуваше в тялото му; усети парене по раменете. Протегна ръка към гърба си и разбра: бяха срязали лекия му скафандър. Притисна разкъсания участък и се затича с всички сили.