Другите двама агенти се бяха възползвали от възможността да се измъкнат от стаята му и сега го наблюдаваха внимателно. Лицето на Хюстън приличаше по цвят на Аскреус Монс, зъбите му се бяха оголили.
— Никой не стои над закона — дрезгаво прошепна той. — Тук се извършват криминални деяния — много опасни при това — и значителен брой от тях се случват, когато вие сте наблизо.
— Да нахлувате в чужда стая също е престъпление. Върнете се да прочетете правилата за обиск.
Буун влезе в стаята си и затвори вратата след себе си.
Почака малко. От шума на стъпките им прецени, че са си тръгнали. Усмихна се, влезе в банята и изпи още няколко обезболяващи таблетки.
Трябваше да се отърве от скафандъра, а това представляваше проблем; шлемът беше твърде обемист. Но след като веднъж се бе заел с това, не биваше да очаква лесни решения. Усмихна се; знаеше, че накрая все ще измисли нещо.
Искаше да разговаря с Аркадий. Ала след като се обади в Ахерон, разбра, че той и Надя се преминали геронтологичната терапия и сега Аркадий е заминал на Фобос. Джон все още не беше посетил бързата, малка луна.
— Защо не дойдеш да я видиш? — попита го Аркадий по телефона. — По-добре е да разговаряме лично, нали?
— Добре.
Оказа се, че Стикни е малко, оживено градче, разположено под бетонния купол на кратера, защитен с последните изобретения в областта на радиационната защита. Три от малките повърхностни кратери, разположени срещу Стикни, бяха покрити със стъклени куполи, под които имаше селища. От тях се виждаше Марс — гледка, на която не можеха да се наслаждават в Стикни, тъй като дългата ос на Фобос беше постоянно обърната към планетата, а големият кратер бе насочен в противоположна посока. Аркадий и Джон останаха в Семьонов и през купола наблюдаваха Марс, който изпълваше половината небе и бе обвит в мантия от прашни облаци. Не успяваха да различат никакви отличителни белези на терена.
— Голямата буря — въздъхна Аркадий. — Сакс трябва да е полудял.
— Не — възрази Джон. — Казва, че е моментна неприятност. Някаква маловажна грешка.
Аркадий се изсмя. Двамата отново бяха възприели привичния си начин на поведение, онова старо приятелство, което се развиваше с лекота; чувството, че са равни, братя от дълги години насам. Аркадий беше същият, както винаги: шегуваше се, смееше се гръмко, постоянно измисляше разни закачки. От него буквално се изливаха нови идеи и мнения, беше самоуверен по начин, който Джон безкрайно харесваше — дори сега, когато бе сигурен, че много от идеите на Аркадий са погрешни, даже опасни.
— Всъщност, вероятно Сакс е прав — отбеляза Аркадий. — Ако терапията наистина подейства и ние живеем столетия по-дълго от преди, това със сигурност ще предизвика социална революция. Ограничената продължителност на живота е била първостепенна сила, определяща постоянното съществуване на институциите. По-лесно е да се придържаш към краткосрочна схема за оцеляване, независимо колко разрушителна може да се окаже тя за идните поколения. Нека те си сърбат попарата, нас какво ни засяга. Но докато хората изучат как действа системата, те са вече стари, умиращи и следващото поколение отново се сблъсква с нея — непоклатима, укрепнала — и трябва да изучава от самото начало. А ако човек вече я е проучил в подробности и трябва да я наблюдава още петдесет години, той в края на краищата ще си каже: „Защо не устроим нещата по-рационално? Защо не направим общественото устройство по-близко до онова, което желаем? Какво ни спира?“
— Може би затова нещата стават толкова странни тук — заговори Джон. — Но някак си ми се струва, че онези хора не мислят в перспектива — той разказа в резюме за случаите на саботаж и завърши с пряк, смел въпрос: — Знаеш ли кой извършва това, Аркадий? Ти участваш ли в тези акции?
— Аз ли? Не, Джон. Познаваш ме прекалено добре, за да се съмняваш. Тези разрушения са истинска глупост. Не зная кой точно е отговорен за това. Може би Ан. Задавал ли си й този въпрос?
— Тя твърди, че не знае.
Аркадий се изкиска.
— Все същият Джон Буун! Това ми харесва. Гледай, приятелю, ще ти кажа защо се случват тези неща, а ти ще започнеш да работиш по-систематично и може би ще успееш да откриеш нещо повече. Икономическата основа на живота на Марс се променя. Икономиката, сред която живеехме досега, не се основаваше на парични отношения — така е при всички научни станции. Но вече хиляди хора прииждат на Марс. Мнозина от тях възнамеряват да работят тук, да спечелят пари и да се върнат на Земята. Това се дължи на откриването на стратегически метали и цялото свободно пространство на планетата. Марс е истинско спасение за много държави на Земята, той представлява нови територии, които тръстовете могат да завладеят.