— Смятаме, че групата на Хироко е постъпила точно по този начин — каза Мариан, една жена от групата, която водеше Джон. Тя имаше дълъг, орлов нос, очите й бяха разположени близо едно до друго и това правеше погледа й много проницателен.
— Знаете ли къде е Хироко? — попита Джон.
— Не, но смятаме, че хората й са навън, в хаоса.
Универсалният отговор. Попита ги за жилищата, разположени в скалата. Мариан му обясни, че са изградени с оборудване от Сензени На. Сега никой не живеел в тях, но в стаите можели да се нанесат хора, ако това се наложи.
— Защо ще се наложи? — попита Джон, докато се разхождаше из малките, тъмни стаи на жилищния комплекс.
Мариан се взря в него.
— Заради революцията, естествено.
— Заради революцията!
Джон нямаше какво да каже и мълчеше, докато се връщаха към града. Мариан и спътниците й бяха напрегнати. Може би смятаха, че Аркадий е направил грешка, като ги е помолил да покажат на Джон своя жилищен комплекс.
— Подготвяме много такива — изрече Мариан, като че се защитаваше. — Аркадий е сигурен, че съществуват други групи, които действат като нас. Защото, когато настъпи решителният момент, ще са ни необходими места, където да се крием и откъдето да се борим.
— О, оставете това — възрази Джон. — Всички вие трябва да разберете, че този революционен сценарий не е нищо друго, освен фантазия, породена от примера на Американската революция. Огромната граница, отделяща незавладяната земя, смелите колонисти-пионери, експлоатирани от властта на метрополията, въстание, чиято цел е превръщането на колонията в суверенна държава — това е фалшива аналогия!
— Защо приказваш така? — попита Мариан. — Какво е по-различно тук?
— Ами, на първо място ние не живеем върху земя, чрез която можем да се прехранваме. На второ място не разполагаме със средства да доведем въстанието до успешен край!
— Не приемам и двете възражения. Трябва да поговориш с Аркадий по тези въпроси.
— Ще се опитам. Смятам, че съществува по-добър начин от това да се крием и да крадем оборудване. Просто ще заявим на КПМ към ООН какви ще бъдат клаузите на новия договор за Марс.
Спътниците му презрително поклатиха глави.
— Революцията всъщност никога не е довеждала до желания резултат на Земята — продължи Буун. — А тук е напълно излязла от мода. Ние трябва да създадем нова програма, точно както казва Аркадий. В нея трябва да посочим и начините, чрез които сами ще бъдем в състояние да контролираме собствената си съдба. А вие, възраждайки една фантазия от миналото, ще ни доведете тъкмо до обстановката на репресии, от която се оплаквате! Необходим ни е нов начин на развитие, типичен за Марс, нова марсианска философия, икономика, религия!
После отново и отново преминаха през отделните етапи на спора, докато пристигнаха в Сензени На и се оттеглиха в работните стаи на най-ниско разположения етаж в сградата със жилищни помещения. Там разпаленият спор продължи по време на полунощната разлика във времето, пренесе се до късно през нощта и докато спореха, Джон почувства някакво опиянение, защото видя, че те започнаха да мислят по тези въпроси — беше ясно, че се вслушват в думите му, че онова, което мисли и изрича живо ги интересува. И когато накрая се разделиха, за да подремнат малко преди да е започнал натовареният със задачи ден, дори Мариан очевидно беше разтърсена. Всички останали бяха дълбоко замислени, наполовина убедени, че Джон има право.
Буун се върна в апартамента за гости, където беше настанен. Чувстваше се уморен, но щастлив. Дали Аркадий преднамерено бе планирал това или не, той бе направил Джон един от лидерите на своето движение. Може би щеше да съжалява за това, ала сега нямаше връщане назад.
Вратата на преддверието към апартамента му беше отворена. Той се втурна вътре разтревожен. В стаята на две от креслата седяха Сам Хюстън и Майкъл Ченг.
— И така — каза Хюстън. — Откъде идвате?
— Я оставете това — отговори му Джон. Доброто му настроение се стопи за миг, в кръвта му забушува ярост. — Тази стая е моя.