— Искаме да знаем къде сте прекарали последните няколко часа — с равен глас произнесе Хюстън. — Правомощията, с които разполагаме, ни позволяват да влизаме във всички стаи тук и да получаваме отговор на всички зададени от нас въпроси. Така че по-добре е да започнете с обясненията.
Джон тръгна право срещу Хюстън и спря на десет сантиметра от гърдите му.
— Напуснете апартамента ми — нареди той. — Напуснете веднага или ще ви изхвърля. Едва тогава ще пресметнем кой има право да бъде тук и кой не.
Хюстън само го измери с втренчен поглед, а Джон без никакво предупреждение го тласна силно в гърдите. Хюстън се сблъска с креслото, строполи се върху него, после отскочи и се спусна към Джон, но Ченг се изправи между двамата и заговори:
— Почакай малко, Сам. Почакай малко — докато Джон крещеше с всичка сила:
— Напуснете апартамента ми! — блъскаше се в гърба на Ченг и гледаше свирепо към почервенялото лице на Хюстън. Буун едва не избухна в смях при тази гледка; доброто му настроение се беше върнало след успеха на удара, който бе нанесъл. Той закрачи към вратата, надавайки страшни викове: — Вън! Вън! Вън! — така Хюстън нямаше да може да забележи усмивката на лицето му.
Ченг изтегли вбесения си колега навън в коридора и Джон ги последва. Тримата спряха един до друг; Ченг внимателно застана между своя партньор и Джон. Той беше по-едър и от двамата и се обърна към Джон с тревожен, гневен поглед.
— Кажете ми сега какво желаете? — невинно се поинтересува Джон.
— Искаме да знаем къде сте прекарали последните няколко часа — упорито повтори въпроса им Ченг. — Имаме основания да подозираме, че тъй нареченото разследване на случаите на саботаж, с което се занимавате, е всъщност удобно прикритие за вашата истинска цел.
— Аз подозирам същото за вас — прекъсна го Джон.
Ченг остави без внимание тези думи.
— Разни неприятни неща се случват точно след посещенията ви и сам разбирате…
— Тези неща се случват тъкмо по време на вашите посещения.
— … цели вагони прах са изхвърлени във всяка мантийна шахта, която сте посетили по време на Голямата буря. Компютърни вируси са нападнали софтуера в офиса на Сакс Ръсел в Наблюдателницата Екус веднага след консултацията ви с него през 2047 година. Биологически вируси са атакували бързорастящия мъх в Ахерон, след като вие сте напуснали това място. И така нататък.
Джон сви рамене.
— И какво от това? Вие сте тук от два месеца. Това ли е най-доброто, на което сте способни?
— Ако се окажем прави, то ще бъде достатъчно. Къде бяхте миналата нощ?
— Съжалявам — отговори Джон. — Не отговарям на въпросите на хора, които нахлуват без разрешение в стаята ми.
— Беше необходимо — заяви Ченг, — Законът го изисква.
— Кой закон? Какво ще ми направите? — насочи се към отворената врата на стаята Буун и Ченг направи няколко крачки, за да препречи пътя му. Джон се обърна и се отдалечи. Възнамеряваше да отиде в общата стая за посетители.
Същият следобед напусна Сензени На с ровър и пое по очертания с радиопредаватели път на север по източния склон на Тарсис. Пътят беше добър и три дни по-късно бе изминал 1 300 километра на север. Обади се на Хелмут Бронски, за да протестира срещу действията на Хюстън и Ченг.
— Казват ми, че ти си ги упълномощил, Хелмут, затова си помислих, че би трябвало да знаеш какво правят.
— Опитват се да дадат най-доброто, на което са способни — отговори Хелмут. — Бих желал да престанеш да ги измъчваш и да започнеш да им сътрудничиш, Джон. Зная, че нищо не криеш, защо тогава не им бъдеш полезен?
— Остави това, Хелмут. Те не молят за помощ. Служат си с груби заплахи. Кажи им да престанат.
— Те просто си вършат работата — любезно откликна Хелмут. — Не съм чул да са извършили нещо незаконно.
Джон прекъсна връзката. По-късно се обади на Франк, който беше в Бъроуз.
— Какво става с Хелмут? Защо оставя планетата в ръцете на онези полицаи?
— Ти, идиот такъв — отговори му Франк. Той печаташе с бясна скорост на компютъра, докато приказваше; изглежда едва осъзнаваше думите, които изричаше: — Никакво внимание ли не обръщаш на всичко, което става тук?
— Смятам, че живо се интересувам от това.
— Затънали сме до шия в проблеми! И онази проклета терапия за удължаване на живота беше последната капка към неприятностите ни. Но ти никога не си осъзнавал защо по начало бяхме изпратени тук. Защо ти е притрябвало да разбираш какво става сега?
— Защо по начало бяхме изпратени тук, Франк?
— Защото положението на Русия и нашите САЩ беше отчайващо, затова. Грохнали старомодни индустриални динозаври — ето какво представляваха те. Съвсем скоро щяха да бъдат изядени от Япония и Европа, и от всички онези малки тигри, надигащи глава в Азия. Ние имахме опит за работа в открития космос, който отиваше на вятъра. Разполагахме с две огромни и ненужни индустрии за оборудване в областта на космонавтиката. Обединихме мощта им и дойдохме на Марс, с очакване да намерим нещо ценно, с което да изплатим всичките разходи, направени дотук! Тъй да се каже, открихме злато. Което означава, че положението стана още по-сложно, защото по време на златна треска се вижда кой е могъщ и кой не е. Сега, макар че имаме преднина при старта, на Земята са се появили много нови тигри, които са по-добри и умели от нас. Те искат свой дял в печалбите. Съществуват редица страни, които не разполагат нито с територия, нито с природни ресурси — десет милиарда човека, които са на ръба на мизерията.