Компютърът беше поставен върху масичката до леглото му и беше включен към стената. Камерата му представляваше тънко влакно, което се използваше рядко. Образът върху модула на китката му беше с малки размери, в стаята беше мрачно, светеше единствено нощната лампа. Извивката на предличника му представляваше още една бариера — макар че изправи модула върху китката си пред шлема, не можеше да различи отчетливо образите — сиви, менящи мястото си очертания. Видя леглото и нещо върху него, после стената.
— Върни назад с десет градуса — нареди Джон и присви очи, за да схване какъв е образа с дължина два сантиметра, появил се върху екрана на модула. Неговото легло. Върху него лежеше някакъв мъж. Наистина ли беше така? Виждаше подметката на една обувка, тялото, косата. Трудно беше да се каже. Човекът не се движеше.
Отпусна ръка и се зае да обмисля положението. Изминаха пет минути, преди отново да повдигне китка пред предличника си. После започна да дава инструкции на системата за сигурност на Андърхил. Възложи на два робота, занимаващи се с почистването на сградата, да отидат до неговата стая и да отворят вратата. Да, на леглото му лежеше мъж. Джон се задъха. Управляваше роботите чрез телеоперация, използвайки мъничък потенциометър върху модула на китката си. Процедурата не беше особено нежна, но ако мъжът се събудеше, докато го вдигаха роботите, толкова по-добре.
Не се случи подобно нещо. Човекът увисна върху ръцете на роботите, които го повдигнаха с алгоритмичната си деликатност. Безжизнено, отпуснато тяло. Мъжът беше мъртъв.
Джон съзнателно пое дълбоко въздух, задържа го в дробовете си и продължи телеоперацията. Нареди на първия робот да постави трупа в голямата торба за отпадъци на втория. Лесно се справи със задачата да изпрати двата робота обратно в помещението, където ги съхраняваха. Няколко души се разминаха с тях, докато те бавно се тътреха по пътя си, ала тялото можеше да се забележи само отгоре и Буун се надяваше, че никой няма да обърне достатъчно внимание на роботите, за да си спомни по-късно за тях.
Когато двата робота стигнаха до помещението за съхранение, Джон се поколеба. Дали да занесе тялото до апаратите за изгаряне, или да го остави в комплекса на алхимиците? Но не — след като сега тялото се намираше извън стаята му, не беше необходимо да се отървава от него. Всъщност, щеше да има нужда от трупа по-късно. За пръв път си зададе въпроса кой беше мъртвият мъж. Нареди на първия робот да постави подвижното си око до дясната китка на трупа и да разчете магнитната му карта. Якаша Муи, финансов ревизор, работещ в Андърхил, пристигнал на Марс през 2050 година. Истински човек. Мъж, който е можел да живее хиляда години.
Джон започна да трепери. Трябваше да чака час или в най-добрия случай около петдесет минути, преди да може отново да се прибере вътре. Замисли се за техните първи години на Марс. А до какво положение бяха стигнали сега и то за толкова кратко време — докато човек примигне веднъж. Мрака на Голямата буря. Цивилизация, корупция, криза. Убийство на Марс. Джон скръцна със зъби.
Измина цял час. Беше девет вечерта. Върна се в херметизационната камера и влезе вътре, свали шлема, лекия скафандър и ботушите си в помещението за преобличане. После премина през помещенията с цилиндрични сводове и спря пред онова от тях, което беше стаята му. Не се изненада, че преди да отвори вратата, видя четирима от агентите на КПМ, но се престори на стреснат, когато те му заповядаха да спре.
— Що за приумица? — възкликна Джон.
Хюстън и Ченг не присъстваха; бяха дошли трима мъже с една от жените от първоначалната група в Лоу Пойнт. Мъжете се скупчиха около него, без да му отговорят. Отвориха изцяло вратата и двама от тях влязоха вътре. Джон овладя желанието си да се нахвърли с юмруци върху тях, да им закрещи, а после да се изсмее на израза на лицата им. Бяха видели, че стаята му е празна. Буун ограничи поведението си в рамките на раздразнението, което щеше да прояви, ако наистина не знаеше какво бе станало.
Те се бяха объркали от неочакваното положение. Джон успя да ги изтласка навън с няколко хапливи изречения. Огромно изтощение заля цялото му същество. Беше едва единадесет часа, но се чувстваше уморен. Седна на леглото си, но после си спомни кой за последен път бе лежал на него и стана. Накрая заспа на пода.