Докато траеше времевата разлика след полунощ, го събуди Спенсър Джексън с новината, че е открито мъртвото тяло на мъж в торбата за отпадъци на един от роботите. Джон отиде в клиниката, уморено се изправи до Спенсър и се взря в трупа на Яшика Муи; неколцина от агентите внимателно наблюдаваха Буун. Диагностичните апарати се справяха отлично в случаи на аутопсия, както и във всякакви други случаи; изследванията показаха наличие на кръвен коагулант. Джон мрачно разпореди да бъде извършена пълна криминална аутопсия. Дрехите и тялото на Муи трябваше да преминат под скенер, всички микроскопични частици трябваше да бъдат съпоставени с неговия геном, всички частици от външен източник щяха да бъдат сравнени със списъка на хората, които понастоящем се намираха в Андърхил. Джон гледаше втренчено агентите на КПМ, докато даваше разпорежданията си, ала те отвръщаха на погледа му, без да мигнат. Вероятно са носели ръкавици и леки скафандри или бяха извършили цялата акция чрез телеоперация, както бе направил самият той. Трябваше да се извърне настрани, за да прикрие отвращението си; не биваше да разберат, че знае!
Но, естествено, те знаеха, че са поставили тялото в стаята му; следователно подозираха, че именно той го е преместил оттам. Знаеха, че всичко му е известно или поне подозираха, че е така. Ала не можеха да бъдат сигурни; пък и нямаше никаква причина да им показва каквото и да било.
Един час по-късно, останал сам в стаята си, Джон отново легна на пода. Макар че все още се чувстваше изтощен, не можеше да заспи. Гледаше в тавана и обмисляше всичко онова, което беше научил.
Призори вече знаеше, че е готов с решението си. Отказа се да заспива отново и стана да се поразходи. Ала когато излезе от вратата на херметизационната камера, над главата му имаше звезди. Те изпълваха пространството над него — всичките десетки хиляди звезди, които блещукаха както преди, без въобще да потрепват. По-слабите бяха разположени така близо една до друга, че черното небе изглеждаше белезникаво, сякаш беше Млечния път.
Когато се съвзе от изумлението си и почти забравеното чудо на звездите, Джон се включи в комуникационната система и съобщи неочакваната новина.
Тя предизвика истински хаос. Хората я научаваха, събуждаха приятелите си, втурваха се към съблекалните, за да грабнат леки скафандри, преди всички резервни костюми да бъдат изчерпани. Цялото небе стана тъмнорозово и после започна да блести. Стотици звезди изчезваха за броени секунди, докато само Венера и Земята блестяха на изток сред все по-интензивната светлина на утрото. Небето стана по-ярко, после слънцето изплува на хоризонта и заля с лъчите си равнината като термоядрена бомба. Хората викаха, скачаха, тичаха сред дългите, черни сенки на скали и сгради. Въздухът беше прозрачен като стъкло и насищаше с кристална яркост предметите, потопени в него.
Джон влезе отново вътре и се обади на Сакс в Наблюдателницата Екус. Когато осъществи връзка с него, веднага го поздрави за края на бурята.
Сакс махна рязко с ръка, сякаш това се беше случило преди години.
— Един екип е върху Амор 2051В — съобщи той. Амор 2051В беше леден астероид, който щяха да изтласкат в орбита около Марс. В момента монтираха ракети върху него и те щяха да го насочат по курс, подобен на траекторията на „Арес“. Тъй като нямаше да поставят топлинен щит, намаляването на скоростта на астероида, докато се приближаваше към планетата, щеше да го разтопи в атмосферата. Това изглеждаше добре и според изчисленията, трябваше да се случи след шест месеца. Ето кое е голямата новина, заяви Сакс спокойно, докато примигваше. Голямата буря беше вече история.
На Джон му се прииска да се изсмее. Ала си спомни за Яшика Муи и разказа всичко на Сакс, защото му се щеше да наруши празника на още един човек. Сакс примигна.
— Започват да действат сериозно — отбеляза накрая той. Отвратен, Джон каза „довиждане“ и прекъсна връзката.
Върна се обратно през помещенията под цилиндричните сводове, разтревожен от острата борба между положителните и отрицателните емоции, които изпитваше. Изведнъж му хрумна нещо интересно. Спенсър Джексън живееше в съседство с Джон и тъкмо излизаше от стаята си, когато Джон се прибираше в своята. Затова му разказа за своето хрумване.
— Трябва да съберем всички хора, които успеем и да организираме голямо тържество, за да отпразнуваме края на бурята. Всички групи, почувствали се жители на Марс. Всъщност, всеки отделен човек, който пожелае да участва. Всички, които просто искат да бъдат там.
— Къде?
— На Олимпус Монс — отговори Джон, без да обмисля думите си. — Вероятно ще успеем да накараме Сакс да изчисли времето, когато ще пристигне неговият астероид. Ще можем да го наблюдаваме оттам.