— Прекрасна идея!
Олимпус Монс беше щитообразен вулкан и следователно имаше конична форма, която в по-голямата си част не беше стръмна. Около окръжността, описана край огромната му маса, се издигаше цилиндричен насип, висок около седем километра. Тази зрелищна скала, два пъти по-внушителна от канарата при Наблюдателницата Екус, на много места стърчеше почти вертикално към небето.
Ръбът на върха на Олимпус Монс бе широк и плосък — от него се разкриваше великолепен изглед към опасаната с терасовидни пръстени вътрешност на вулкана, ала оттам не можеше да се наблюдава останалата част от планетата. Но от южната страна на ръба имаше малък метеорен кратер, който бе останал безименен и хората използваха означението му от картите — THA-Zp. Вътрешността на този малък кратер беше закътана и различна от тънкия черен слой, обвиващ Олимпус Монс. Изправен върху южната дъга на острия ръб на кратера, наблюдателят едва тук имаше възможност да огледа склона на вулкана и след това огромната, хълмиста равнина на запад от Тарсис; планетата изглеждаше по същия начин, наблюдавана от платформа в космическото пространство в близост до нейната повърхност.
Изтекоха девет месеца, преди астероидът да бъде изтласкан на необходимата орбита, осигуряваща му възможност за среща с Марс. Времето беше напълно достатъчно и новината за тържеството на Джон се бе разнесла навсякъде. Хората започнаха да пристигат в разпръснати тук-там кервани от ровъри и спираха край стръмната северна стена и около южния външен слой на Zp. Там издигнаха няколко големи палатки с формата на полумесец и прозрачни стени. Керваните продължиха да пристигат всеки ден в продължение на една седмица, дирижабли се издигаха нагоре над дългия склон, хората ги привързваха в Zp, така че вътрешността на малкия кратер изглеждаше като дълбока чаша, около която са прикрепени балони, подарени на някого за рождения му ден.
Джон отиваше от палатка в палатка, разговаряше с хората и се наслаждаваше на карнавалната атмосфера — атмосфера, която не изключваше споровете, такива възникваха много, — но повечето хора се веселяха, разговаряха, пиеха, излизаха на екскурзии по нагънатата повърхност на потоците от лава, правеха мозаични подове, танцуваха под музикалния акомпанимент на различни аматьорски състави.
Наистина се получи прекрасен фестивал, Джон беше доволен, веселеше се с пълна пара всеки миг, когато не спеше. Не му бяха необходими нито омегендорф, нито пандорф и когато Мариан и групата от Сензени На го изблъскаха в ъгъла и започнаха да раздават таблетки, той само се засмя:
— Не смятам, че ще се възползвам от това сега — рече Буун на младите луди глави. — Все едно да наливам вода в морето.
— Да наливаш вода в морето ли?
— Иска да каже, че е същото като да кара пермафрост в Бореалис.
— Или да изпомпва въглероден двуокис в атмосферата.
— Или да домъкне лава на Олимпус.
— Или да вкара още повече соли в проклетата почва.
— Или да обогатява с железни окиси цялата проклета планета!
— Точно така — съгласи се Джон с усмивка. — Вече съм изцяло червен.
— Не чак толкова червен, колкото тези хора — обади се един от младежите и посочи на запад. Три дирижабъла с подобен на пясък цвят се носеха нагоре по склона на вулкана. Те бяха износени, морално остарели и не отговаряха на въпросите, подадени им по радиото. Когато докоснаха ръба на Zp и спуснаха котва до по-големите и по-ярки дирижабли в кратера, всички зачакаха със затаен дъх наблюдателите от херметизационната камера да обявят кои са новопристигналите. Когато кабините на дирижаблите се отвориха и от тях излязоха около двадесетина фигури, настана пълна тишина.
— Това е Хироко — внезапно рече Надя по обхвата за обща връзка. Хората от първата стотица бързо се отправиха към най-горната палатка. След малко новодошлите влязоха в прохода и се насочиха към херметизационната камера, минаха през нея, влязоха в палатката и да! — наистина беше Хироко. Хироко, Мишел, Евгения, Ивао, Джийн, Елен, Рая, Раул и цяла група младежи.
Викове и крясъци разцепиха въздуха, някои плачеха, имаше и много гневни обвинения; самият Джон не се сдържа и промърмори нещо, когато му се удаде да прегърне Хироко; след онези часове на тревога в ровъра — тогава разговор с нея му беше така необходим! Сега сграбчи раменете й в ръце и едва не я разтърси, в гърлото му клокочеха гневни думи, с които искаше да я упрекне; ала усмихнатото й лице беше същото, каквото го помнеше и все пак бе различно — образът й се беше издължил, бяха се появили бръчици, не приличаше на себе си и все пак без никакво съмнение си оставаше тя — така че лицето, което се усмихваше, изгуби очертанията си, избяга от зрението му, Джон бе раздвоен между онова, което очакваше да види и онова, което виждаше в действителност. Объркан твърде дълбоко от това халюцинаторно видение, успя единствено да промълви: