— Признавам, че звучи съвсем убедително — каза Дърмът усмихнат.
— Но не така вълнуващо — нацупи се госпожа Евърслайт.
— Възможно е също ти да си бил подсъзнателно подготвен за омразата, изпитвана от този човек към теб. Онова, което навремето обикновено се е наричало телепатия, сигурно съществува, макар и твърде малко да се разбират условията, при които тя се проявява.
— Имате ли други примери? — обърна се Клер към Дърмът.
— О, да, но не толкова красноречиви и според мен всички те могат да попаднат в групата на съвпаденията. Веднъж отказах да се отзова на една покана в някаква къща в провинцията, без да имам никакъв друг повод освен този, че ми беше светнал „червеният сигнал“. През седмицата същата тази къща изгоря. Между другото, чичо Ейлингтън, къде е тук подсъзнателното?
— Боя се, че го няма — каза сър Ейлингтън усмихнат.
— Но ти си имаш също такова добро обяснение за това. Хайде. Не бъди толкова тактичен с близките си роднини.
— Е, добре, племеннико, смея да ти кажа, че си отказал да се отзовеш на тази покана поради най-обикновена причина: не ти се е ходело там особено, и след пожара си си внушил, че си бил предупреден за опасността, в което обяснение сега безусловно вярваш.
— Безнадеждно — засмя се Дърмът. — Ти печелиш с ези, аз губя с тура.
— Няма значение, господин Уест — извика Вайълет Евърслайт. — Аз вярвам безусловно във вашия червен сигнал. В Месопотамия ли го усетихте за последен път?
— Да, до…
— Моля?
— Нищо.
Дърмът остана безмълвен. Думите, които за малко не се изплъзнаха от устата му, бяха: „Да, до снощи.“ Бяха се появили съвсем неканени на устните му и той изрече гласно една мисъл, която още не беше осъзнал напълно, но незабавно усети колко е вярна. В тъмното беше просветнал червеният сигнал. Опасност! Наблизо има опасност! Но защо? Каква опасност би могла да се появи тук? Тук, в къщата на неговите приятели? Най-малкото. Е, добре, има такава опасност. Погледна Клер Трент — нейната белота, стройната й фигура, изящно наклонената златиста глава. Но тази опасност си беше там от доста време — едва ли щеше някога да стане болезнена. Защото Джак Трент беше най-добрият му приятел и дори нещо повече: той беше човекът, спасил живота му във Фландрия и препоръчан за военно отличие именно по тази причина. Добър приятел беше Джак, от най-добрите. Дяволска проклетия, че се беше влюбил в жената на Джак. Надяваше се да го преодолее някой ден. Не може да продължава да го боли цял живот. Би могъл да го изстрада — да, да го изстрада. Тя едва ли щеше да се досети — ако пък се досетеше, от това нямаше да стане по-опасно. Статуя, красива статуя от злато, слонова кост и бледорозов корал — кралска играчка, а не жена.
Клер самата мисъл за името й, само промълвено, го пронизваше. Ще трябва да го преодолее. И друг път се е влюбвал в жени. „Но не така! — казваше му нещо. — Не чак толкова!“ Е, това е. Тук опасност няма — сърдечна болка да, но не и опасност. Не опасността на червения сигнал. Сигурно се отнасяше за нещо друго.
Огледа масата и за първи път му хрумна, че присъства на необичайно малка вечеря. Чичо му например рядко вечеряше в подобен тесен, неофициален кръг. Уж бяха стари приятели със семейство Трент, но до тази вечер Дърмът не беше съзнавал, че нищичко не знае за тях.
Е, имаше си и някакво извинение. След вечеря щеше да дойде някакъв прочут медиум, за да направи сеанс. Сър Ейлингтън заяви публично, че малко се интересува от спиритизъм. Да, разбира се, имаше извинение.
Думата се натрапваше на съзнанието му. Извинение. Може би сеансът беше извинение, за да изглежда естествено присъствието на специалиста на вечерята. Ако беше така, каква е тогава истинската цел за неговото присъствие тук? Рояк от подробности нахлу в главата на Дърмът, дреболии, навремето незабелязани, или както би казал чичо му, незабелязани съзнателно.
Големият лекар беше погледнал Клер особено, доста особено, веднъж или два пъти. Сякаш я наблюдаваше. Под проницателния му поглед тя се смущаваше. Правеше някакви нервни движения с ръцете си. Беше неспокойна, страшно нервна и може би дори изплашена? Защо се плашеше?
Той се сепна и се върна към разговора около масата. Госпожа Евърслайт беше подтикнала прочутия лекар да говори по собствените си теми.
— Скъпа ми госпожо — казваше той, — какво е лудостта? Мога да ви уверя, че колкото повече изучаваме тази тема, толкова по-трудно практически я доказваме. Всички ние малко или много се самозаблуждаваме и когато стигнел, дотам да повярваме, че сме примерно царят на Русия, нас ни затварят или задържат. Но има дълъг път, преди да стигнем до тази точка. На кое място да поставим знак и да кажем: „Дотук е здравомислието, оттук нататък е лудостта?“ Както сама разбирате, това не може да се направи. И ще ви кажа защо: ако човекът, страдащ от умопомрачение, на моменти не го проявява, напълно вероятно е да не можем да го отличим от нормалния индивид. Необикновеното здравомислие на ненормалния е най-интересната тема.