— Разбира се, чичо. Ще се видим там, Трент.
Докато пътуваха към Харлей стрийт, чичото и племенникът едва ли размениха няколко думи — нещо като извинение от страна на сър Ейлингтън, че отвлича Дърмът, след като го бе уверил, че ще го задържи само няколко минути.
— Ще ти трябва ли колата, момчето ми? — попита той, когато слязоха.
— О, не се безпокой, чичо. Ще взема такси.
— Много добре. Не ми е приятно да задържам Чарлсън повече от нужното. Лека нощ, Чарлсън. Къде, по дяволите, съм си сложил ключа?
Колата плавно потегли, докато сър Ейлингтън стоеше на стъпалата и тършуваше из джобовете си.
— Сигурно съм го оставил в другото палто — каза той накрая. — Би ли позвънил? Джонсън е още буден, надявам се.
Невъзмутимият Джонсън наистина отвори вратата след шейсет секунди.
— Не съм си взел ключа, Джонсън — обясни сър Ейлингтън. — Донеси няколко чаши с уиски и сода в библиотеката, ако обичаш.
— Веднага, сър Ейлингтън.
Лекарят влезе бодро в библиотеката и щракна ключа за осветлението. Направи знак на Дърмът да затвори вратата, след като влезе.
— Няма да те задържам дълго, Дърмът, но има нещо, което искам да ти кажа. Може би си въобразявам, но изпитваш ли някаква нежност, така да го наречем, към госпожа Джак Трент?
Лицето на Дърмът се наля с кръв.
— Джак Трент е най-добрият ми приятел.
— Извини ме, но с това едва ли отговаряш на въпроса ми. Смея да кажа, че макар според теб възгледите ми за развода и подобни неща да са крайно пуритански, трябва да те уверя, че ти си моят единствен близък роднина и наследник.
— Тук не става дума въобще за развод — отвърна ядно Дърмът.
— Разбира се не защото зная някои неща по-добре и от теб. Това именно сега не мога да ти съобщя, но просто бих искал да те предупредя. Клер Трент не е за теб.
Младият мъж отвърна твърдо на втренчения поглед на своя чичо.
— Разбирам, и ми позволи да ти кажа — навярно по-добре, отколкото ти си мислиш. Зная причината за твоето присъствие на вечерята.
— Е? — Лекарят очевидно беше изненадан. — И откъде я разбра?
— Да речем, че съм познал, сър. И съм прав нали ако кажа, че ти беше там в качеството си на професионално лице?
Сър Ейлингтън закрачи неспокойно.
— Съвсем прав си Дърмът. Аз, разбира се, не бих могъл сам да ти съобщя това, макар да се боя, че скоро то ще стане известно на всички.
Сърцето на Дърмът се сви.
— Искащ да кажеш, че вече имаш определено мнение?
— Да, в семейството има лудост — от страна на майката. Тъжен случай, много тъжен случай.
— Не мога да повярвам, сър.
— Смея да го твърдя. За един лаик очевидни признаци почти няма.
— А за специалиста?
— Доказателствата са категорични. В такива случаи пациентът трябва да бъде незабавно изолиран.
— Господи! — въздъхна Дърмът. — Но как може да се изолира човек за нищо?
— Скъпи ми Дърмът! Изолират се само пациенти, които, оставени на свобода, могат да представляват опасност за околните. Много сериозна опасност. По всяка вероятност — някаква особена форма на мания за убиване. Такъв е бил случаят и с майката.
Дърмът се извърна със стон, заравяйки лице в ръцете си. Клер — бялата и златиста Клер!
— При тези обстоятелства — продължи спокойно лекарят — чувствах, че съм длъжен да те предупредя.
— Клер — промълви Дърмът. Бедната ми Клер.
— Да наистина, би трябвало всички да я съжаляваме.
Ненадейно Дърмът вдигна глава.
— Не го вярвам.
— Какво?
— Казах, че не го вярвам. Лекарите правят и грешки. Всеки го знае. И винаги се придържат строго към своите заключения.
— Скъпи ми Дърмът — извика ядосано сър Ейлингтън.
— Казвам ти, че не вярвам, но дори и да е така, това не ме интересува. Аз обичам Клер. Ако дойде с мен, ще я отведа далече там, където няма да има натрапчиви лекари. Ще я пазя, ще се грижа за нея, ще я закрилям с любовта си.
— Няма да правиш нищо подобно. Луд ли си?
Дърмът се разсмя презрително.
— Ти можеш да го кажеш, предполагам.
— Разбери ме, Дърмът. — Лицето на сър Ейлингтън се зачерви от сдържано вълнение. — Ако направиш такова срамно нещо това ще бъде краят. Ще спра издръжката, която сега ти давам, и ще направя ново завещание, в което ще завещая всичките си притежания на различни болници.
— Направи, каквото пожелаеш с проклетите си пари — каза Дърмът с нисък глас. — Аз ще имам жената, която обичам.
— Жена, която…
— Само да кажеш и дума против нея, и ще видиш! Ще те убия! — изкрещя Дърмът.
Леко почукване на чаши ги накара да се обърнат. Без да го чуят, Джонсън беше влязъл с подноса с чашите в разгара на спора. Лицето му беше невъзмутимото лице на добрия слуга, но Дърмът се запита дали беше чул нещо от разговора им.