— Кое ви кара да смятате случая за доста ясен? — осмели се да попита Дърмът.
— Абсолютно. Този младеж Уест се върнал заедно с чичо си и когато Джонсън внасял напитките, те се карали. Старецът заплашвал да направи ново завещание, а вашият господар му казал, че ще го застреля. Не минали и пет минути и чул изстрел. Ами да, съвсем ясно. Наивен младеж.
Наистина, съвсем ясно. Сърцето на Дърмът се сви, когато разбра непреодолимото естество на доказателствата срещу него. Грозеше го опасност — и то каква! И никакъв начин да се измъкне, освен да избяга. Мозъкът му заработи. След малко предложи да направи по чаша чай. Коли тутакси се съгласи. Вече беше претърсил апартамента и знаеше, че няма втори изход.
Позволиха на Дърмът да отиде до кухнята. Щом се озова там, той сложи чайника на печката и чевръсто задрънча с чашите и чинийките. После крадешком се приближи до прозореца и дръпна каишката. Апартаментът се намираше на втория етаж, а пред прозореца отвън имаше малък асансьор от тел, направен от търговците, които спускаха и изкачваха стоката си по стоманения му кабел.
Със скоростта на светкавица Дърмът изскочи от прозореца и увисна на теленото въже. То се впи в ръцете му и ги разкървави, но той продължи отчаяно да се спуска.
След няколко минути предпазливо се появи от задната страна на блока. Зави край ъгъла и се сблъска с някаква фигура, застанала на тротоара. За свое най-голямо удивление в нея разпозна Джак Трент. Трент сякаш тутакси осъзна опасностите на ситуацията.
— Господи! Дърмът! Бързо, Какво си застанал тук! И като го подхвана под ръка, той го отведе в една странична уличка, а после в някаква друга. Мярна се самотно такси, те му махнаха и скочиха в него; Трент съобщи собствения си адрес.
— Засега е най-сигурно у нас. Там ще решим каква да бъде следващата ни стъпка, за да заблудим тия глупаци. Наминах оттук с надеждата да те предупредя, преди полицията да се е добрала до теб, но закъснях.
— Нямах и представа, че си разбрал. Джак, ти нали не вярваш, че…
— Разбира се, не, стари приятелю, нито за миг дори. Познавам те прекалено добре. Във всеки случай за теб става отвратително. Дойдоха и започнаха да задават въпроси — кога си пристигнал в Графтън Галърис, кога си излязъл и т.н. Дърмът, кой може да е подредил стареца така?
— Не мога да си представя. Този, който го е направил, е оставил револвера в моя скрин. Сигурно ни е следил доста отблизо.
— Тая история със сеанса беше ужасно комична. Не отивай вкъщи. Ставало е дума за стария Уест. А той се върна вкъщи и беше прострелян.
— И за мен се отнасяше — каза Дърмът. — Аз се върнах вкъщи и намерих нарочно поставен револвер и полицейски инспектор.
— Е, да се надяваме, че не се е отнасяло и за мен — каза Трент. — Стигнахме.
Той плати на шофьора, отвори вратата със секретния си ключ и поведе Дърмът по тъмното стълбище към бърлогата си — малка стаичка на първия етаж.
Разтвори широко вратата и Дърмът влезе вътре, докато Трент палеше лампите, а след това и той дойде при него.
— Засега тук си на доста сигурно място — отбеляза той. — Сега ще впрегнем мисли и ще решим как най-добре да постъпим.
— Много сглупих — каза изведнъж Дърмът. — Трябваше да погледна нещата по-трезво. Сега вече ясно разбирам. Цялата история е заговор. Защо се смееш, по дяволите?
Трент се беше облегнал назад в стола си, разтърсван от невъздържан смях. Имаше нещо страшно в този звук, нещо ужасно въобще в този човек. В очите му грееше странна светлинка.
— Дяволски умен заговор — задъхано изрече той. — Дърмът, момчето ми, ти си загубен.
Той придърпа телефона към себе си.
— Какво смяташ да правиш? — попита Дърмът.
— Да се обадя на Скотланд Ярд. Да им кажа, че птичето е тук под ключ! Да, когато влизахме, заключих вратата и ключът е в джоба ми. Няма защо да гледаш другата врата зад гърба ми. Води в стаята на Клер, а тя винаги заключва от вътрешната страна. Страхува се от мен, както знаеш. От дълго време се страхува. Винаги разбира, когато мисля за онзи нож — дълъг остър нож. Не, — ти няма.
Дърмът вече се готвеше да се нахвърли върху него, когато изведнъж другият, извади неугледен револвер.
— Това е вторият — разкикоти се Трент. — Първия поставих в твоя скрин — след като прострелях стария Уест. Какво си се загледал над главата ми? Онази врата? Няма защо, дори Клер да я отвори — а тя може да го стори заради теб, — ще те застрелям, преди да се добереш до нея. Не в сърцето — няма да те убия, само ще те раня, за да не можеш да избягаш. Аз съм страшно добър стрелец, както знаеш. Веднъж ти спасих живота. Какъв глупак съм бил. Не, не, искам да те обесят — да, обесят. Ножът не е за теб. За Клер е — за красивата Клер, тъй бяла и мека. Старият Уест знаеше. Затова беше дошъл тази вечер, за да се увери дали съм луд или не. Искаше да ме затвори — за да не довърша Клер с този нож. Но аз бях много коварен. Заедно с твоя ключ взех и един шперц. Щом отидох в балния салон, се измъкнах незабелязано. Видях те да излизаш от неговия дом и аз влязох. Прострелях го и веднага се измъкнах. После отидох в твоя апартамент и оставих револвера. Пристигнах в Графтън Галърис почти едновременно с теб и оставих твоя секретен ключ обратно в джоба на палтото ти, когато ти пожелавах лека нощ. Защо ли ти казвам всичко това? Няма кой друг да го чуе, но когато бъдеш обесен, бих искал да знаеш, че съм го направил аз. Господи, колко ми е смешно! За какво мислиш? И какво, по дяволите, гледаш?