— Опита ли се да те обработи?
— Не, сър. За него аз не съм важен.
— Какво мислиш за запитването от Вашингтон относно папата? — попита Фулър, сменяйки темата.
— Ще възложа на някои хора да проверят.
— Знам, Ед. Аз не искам да знам какво точно правиш. Ако откриеш нещо, ще можеш ли да ме информираш?
— Зависи, сър — отвърна Фоли, което означаваше вероятно не.
Фулър очакваше този отговор.
— Добре. Нещо друго разтърсващо?
— Принс е по дирите на нещо, което щяло да излезе във вестниците вдругиден. Тръгна към Централния комитет или поне така ми каза. Потвърди, че Александров ще заеме мястото на Михаил Суслов, когато Червения Майк пукне. Тони поддържа тесни контакти с техните политици и това, което казва, съвпада със сведенията от маши приятели.
— Никога не съм се срещал с тоя тип. Какво знаем за него?
— Един от последните правоверни. Александров смята, че Маркс е истинският Бог, а Ленин — неговият пророк, и че тяхната политическа и икономическа система работи добре.
— Вярно? Някои хора никога не се променят.
— Да, видно е от пръв поглед, сър. Останали са неколцина, но Леонид Илич не е от тях, нито пък бъдещият му наследник Юрий Владимирович. Но Александров е съюзник на Андропов. По-късно днес има заседание на Политбюро.
— Кога ще знаем какво са обсъждали?
— До два дни вероятно.
„Но как ще разберем, вие не трябва да знаете, сър.“
Нямаше нужда Фоли да изрича на глас мисълта си. Ърни Фулър беше наясно с правилата на играта. Посланиците на САЩ получаваха подробни инструкции, преди да поемат постовете си. Онези, които щяха да работят в Москва, преминаваха доброволно курс за промиване на мозъка във Фоги Ботъм и в Ленгли. Всъщност американският посланик в Москва беше главният разузнавач на страната му в Съветския съюз, а чичо Ърни много го биваше, смяташе Фоли.
— Добре, дръж ме в течение, ако може.
— Разбира се, сър — обеща главният агент.
Глава 13
КОЛЕКТИВИЗЪМ
Андропов пристигна в Кремъл в 12:45 ч. за заседанието в 13:00. Шофьорът му мина със зила, ръчна изработка, през високата тухлена конструкция, която представляваше Спаската врата, покрай контролно-пропускателните пунктове и покрай гвардейците от Таманската дивизия, разквартирувана край Москва и използвана изключително с парадна цел. Войниците му отдадоха чест тържествено, но жестът им остана незабелязан от пътуващите в колата. От там имаше стотина метра до мястото, където друг войник отвори входната врата. Андропов забеляза неговия поздрав и му кимна разсеяно само колкото да даде знак на старши сержанта, че го е видял, след което изчезна в боядисаната в млечножълто сграда. Вместо да се качи по каменното стълбище, Андропов предпочете да вземе асансьора до втория етаж, следван от своя съветник, полковник Рождественски, за когото това щеше да е най-вълнуващото и най-притеснителното преживяване, откакто работеше в КГБ.
На втория етаж охраната беше дори още по-строга. Униформени офицери от Червената армия държаха ръцете си върху кобурите на пистолетите за всеки случай, ако възникнеше някаква неприятност. Но никакви неприятности не можеше да има при издигането му до поста генерален секретар, мислеше Андропов. Това нямаше да е дворцов преврат. Щяха да го изберат партийните велможи по обичайния ред, по който се предаваше властта в Съветския съюз — мъчително и неискрено, но предвидимо. Човекът, който щеше да получи политическото им доверие, за да председателства този съвет от велможи, трябваше да засвидетелства пред тях намерението си да ръководи не със силата на волята си, а зачитайки колективното начало. Никой от тях не желаеше нов Сталин, нито дори друг Хрушчов, който би могъл да води авантюристична политика. Тези мъже мразеха авантюрите. Те бяха научили от историята, че залагането винаги носи със себе си и възможността от загуба, а никой от тях не се бе изкачил толкова високо, че да рискува да загуби нещо. Те бяха вождовете на една нация от шахматисти, които знаеха, че победата се постига с изкусни ходове, много търпение и бавно разиграване в продължение на часове и че беше предопределена, както изгрева на слънцето.
Това бе един от днешните проблеми, мислеше си Андропов, настанявайки се до министъра на отбраната Дмитрий Устинов. И двамата седяха близо до председателстващия на местата, определени за членовете на Съвета за отбрана, които бяха петимата най-старши представители на съветското ръководство, включително секретарят по идеологията Суслов. Устинов вдигна очи от работните документи и го погледна.