— Юрий — каза министърът вместо поздрав.
— Добър ден, Дмитрий.
Андропов беше в добри отношения с маршала на Съветския съюз. Той никога не бе оспорвал неговите искания за финансиране на прехвалените и зле командвани съветски въоръжени сили, които се бяха нахендрили в Афганистан като китове на плажа. Всички си мислеха, че накрая ще победят. В края на краищата съветската армия никога не беше губила… е, ако не се брои първото нахлуване в Полша при Ленин през 1919 г., завършило с позорен провал. Но те предпочитаха да помнят само за разгрома на Хитлер, след като германците бяха стигнали почти до стените на Кремъл. Само дето бяха спрени една когато бяха атакувани от исторически най-надеждния съюзник на Русия — Генерал Зима. Андропов не беше почитател на съветските военни, но за колегите му в Политбюро те си оставаха гарантът за собствената им сигурност и за това, че страната ще им върви по гайдата. Разбира се, не от любов, а защото Червената армия разполагаше с огромно количество пушки. На свой ред КГБ и Министерството на вътрешните работи контролираха Червената армия. Трето главно управление на КГБ имаше за задача да държи под око всяка пушка в Червената армия. В нормалните страни това се наричаше система на контрол и баланси. Тук обаче беше баланс на терора.
Леонид Илич Брежнев пристигна последен, вървейки едвам като старец, какъвто беше, с провиснала кожа върху някога мъжественото си лице. Наближаваше осемдесетте — вероятно щеше да ги навърши, но нямаше да ги прехвърли, ако се съдеше по външния му вид. Това бе и добра, и лоша новина. Никой не знаеше какви мисли блуждаят в изкуфелия му мозък. Някога той притежаваше огромна лична власт. Андропов си го спомняше много ясно. Беше енергичен и обичаше да броди из гората и да убива сърни и дори мечки като безстрашен ловец на диви животни. Вече не. От години не беше стрелял по нищо — с изключение може би по някой и друг човек, но чрез втора или трета ръка. Но възрастта не бе размекнала Леонид Илич. Ни най-малко. Кафявите му очи продължаваха да гледат лукаво и да търсят предатели, понякога ги откриваха, макар и не където трябва. При Сталин подобно нещо означаваше сигурна смърт. Сега не. Но тежко на предателя, съсипваха го, лишаваха го от власт или го пращаха на някое забутано място в провинцията, където можеше да пукне от скука.
— Добър ден, другари — поздрави генералният секретар любезно, доколкото позволяваше неговият мърморещ глас.
Добре поне, че вече го нямаше показното подлизурство и комунистическите царедворци не се надпреварваха да спечелят благоволението на марксисткия император. Празните приказки можеха да изядат половината време на заседанието, а на Андропов му предстоеше да обсъди важни дела.
Леонид Илич бе информиран предварително и след като си изсърба следобедния чай, обърна очи към председателя на КГБ.
— Юрий Владимирович, искаш да обсъдиш нещо с нас, нали така?
— Благодаря, другарю генерален секретар. Другари — започна той, — появи се нещо, което изисква нашето внимание. — Той махна на полковник Рождественски, който бързо обиколи масата и връчи копия от Варшавското писмо. — Това, което виждате пред себе си, е писмо, изпратено миналата седмица във Варшава от папата в Рим. — На всеки от присъстващите бе дадено фотокопие на писмото плюс превод на руски, изпълнен с бележки под линия. — Смятам, че това е потенциална политическа заплаха за нас.
— Виждал съм вече това писмо — заяви Александров от „кандидатското“ място. В знак на уважение към Михаил Суслов, който беше на смъртно легло, мястото на идеолога отляво на Брежнев стоеше празно, макар че на масата пред стола имаше същата папка с документи като пред останалите, сякаш Суслов щеше да се обади за последен път от очакващата го ниша в кремълската стена.
— Това е възмутително — заяви мигновено маршал Устинов. Той бе навлезнал в седемдесетте. — За какъв се мисли този свещеник?
— Е, той е поляк — напомни на колегите си Андропов и смята, че е негов дълг да осигури на бившите си сънародници политическа защита.
— Защита срещу какво? — попита министърът на вътрешните работи. — Заплахата за Полша идва от собствените й контрареволюционери.
— А на полското ръководство не му стиска да се справи с тях. Още миналата година ви предупредих, че трябва да нахлуем там — напомни на останалите първият секретар на Московския партиен комитет.
— Ами, ако те ни се противопоставят? — попита министърът на селското стопанство от далечния край на масата.
— Може да си сигурен, че ще го направят — изказа мислите си на глас вътрешният министър. — Най-малкото ще възразят политически.