Всички глави се обърнаха към полковника и той положи усилия да запази гласа си спокоен. Това бяха твърде дълбоки води за един полковник. Цялата операция сега щеше да легне на раменете му — възможност, за която не се бе сетил. Но ако искаше генералски звезди, трябваше да се нагърби с тази отговорност, нали така?
— Другарю министър, по моя преценка между четири и шест седмици, ако още днес вие дадете разрешение за операцията и уведомите българското Политбюро. Ще използваме техни хора, за което е нужно неговото съгласие.
— Андрей Андреевич, доколко според теб София ще сътрудничи? — попита Брежнев.
Министърът на външните работи се замисли за миг.
— Зависи какво ще поискаме от тях и как ще го поискаме. Ако узнаят целта на операцията, може да се опитат да протакат.
— Можем ли да им поискаме съдействие, без да ги уведомим за целта? — попита Устинов.
— Да, така мисля. Можем да им предложим стотина нови танка или някой и друг боен самолет като знак за социалистическа солидарност — предложи министърът на външните работи.
— Да проявим щедрост — съгласи се Брежнев. — Доколкото съм информиран, те са изпратили искане в този смисъл до Министерството на отбраната, така ли е, Дмитрий?
— Разбира се, че ще проявим щедрост — потвърди маршал Устинов. — Те наистина поискаха от нас танкове и МИГ-ове.
— В такъв случай да товарим танковете на влака и да ги пращаме към София. Другари, предстои ни гласуване уведоми Политбюро генералният секретар. На единадесетте членове процедурата им се стори малко прибързана, докато седмината кандидат-членове, които нямаха право на глас, само наблюдаваха и кимаха. Както обикновено, гласуваха единодушно. Никой не се обяви против, въпреки че неколцина изпитваха известни съмнения, които прикриха чрез мълчанието си. В тази зала никой не можеше да си позволи да се отклони от колективния дух. Тук властта беше ограничена, както навсякъде по света — факт, върху който те рядко се замисляха и никога не оспорваха.
— Много добре — обърна се Брежнев към Андропов. — На КГБ се възлага да извърши тази операция и дано Бог се смили над душата на полския свещеник — добави той по селски простодушно. — Нещо друго?
— Другарю, ще позволите ли… — запита Андропов и получи кимване в съгласие. — Нашият брат и приятел Михаил Андреевич Суслов ще си отиде скоро от този сняг след дългогодишна предана служба в името на партията, която е толкова скъпа на всички ни. Неговият стол вече е празен поради заболяването му, а аз мисля, че е време да бъде запълнен. Предлагам Михаил Евгениевич Александров да бъде следващият секретар на ЦК по идеологията и да бъде издигнат за член на Политбюро.
Александров дори се изчерви. Той вдигна ръка и заговори почти искрено:
— Другари, моят — нашият — приятел не си е отишъл още. Не мога да заема местото му приживе.
— Реакцията ти е напълно разбираема, Миша — отбеляза генералният секретар, използвайки умалителното му име. — Но Михаил Андреевич е тежко болен и няма да го бъде. Едно такова назначение, разбира се, трябва да се одобри от Централния комитет като цяло.
Всеки знаеше, че това беше чиста формалност. Брежнев фактически даде благословията си за издигането на Александров, а той тъкмо от това се нуждаеше.
— Благодаря, другарю генерален секретар.
Сега вече Александров щеше да гледа празния стол вляво от Брежнев спокойно, тъй като знаеше, че след няколко седмици ще седне на него официално. Когато Суслов умреше, той щеше да рони сълзи заедно с останалите. А и едва ли Михаил Андреевич щеше да разбере. Неговият най-сериозен проблем в момента беше как ще се изправи пред смъртта — една от най-големите мистерии на живота, и какво го очаква в отвъдното. Това бе проблем, пред който всеки от присъстващите щеше да се изправи рано или късно, но за повечето бе достатъчно далечен, така че можеха да си позволят да го пропуснат… засега.
Юрий Андропов си мислеше, че в това се състои една от разликите между тях и папата, който скоро щеше да умре от ръцете им.
Заседанието приключи точно в четири следобед. Присъстващите се разделиха, както обикновено с приятелски думи и ръкостискания, преди всеки да поеме по пътя си. Андропов се отправи с полковник Рождественски към изхода. Много скоро той щеше да си тръгва последен, както се полагаше на един генерален секретар.
— Другарю председател, може ли да ме изчакате минутка — попита Рождественски и тръгна към тоалетната. Минута и половина по-късно излезе с по-спокойна походка.
— Справи се отлично, Алексей — каза му Андропов и двамата заслизаха по стълбите вместо с асансьора. — Какво е впечатлението ти?