„Тоя тип е искрен, мамицата му“ — помисли си Фоли. Наложи си да изчака търпеливо, което не беше лесно дори за опитен разузнавач, но пое дълбоко дъх и запази спокойствие, като напрегна сетивата си, за да уловят и най-слабия натиск върху джоба на шлифера му.
Зайцев огледа вагона възможно най-разсеяно. Никой не го наблюдаваше, дори не забеляза нечии очи да гледат в същата посока. Дясната му ръка се плъзна в отворения джоб бързо, но не прекалено бързо. След това се отдръпна.
Бинго помисли си Фоли, а сърцето му пропусна два-три удара. „Добре, Иван, какво е съобщението този път?“
Налагаше се отново да прояви търпение. Нямаше смисъл да рискува живота на тоя приятел. Ако той наистина работеше в руския МЕРКУРИЙ, не се знаеше колко важно може да се окаже. Като при първото подръпване на въдицата в рибарската лодка. Не знаеш дали е риба или стара обувка. Това щеше да се разбере по-късно, ако въобще се стигнеше до там. Вербуването — превръщането на някой невинен съветски гражданин в доставчик на информация за ЦРУ, т.е. шпионин, беше доста по-трудно, отколкото да свалиш някое маце на танцова забава. Номерът беше момичето да не забременее, а агентът да не бъде убит. Не, при тази игра първо се започваше с един бърз танц, след това бавен, после първата целувка, първото опипване и ако човек имаше късмет, следваше разкопчаване на блузката… а после…
Влакът спря. Фоли свали ръката си от металната дръжка и се огледа…
Ето го и него, гледаше право към Фоли, който веднага запечата физиономията му в мисления си фотоалбум.
„Неправилно поведение, приятел. Така ще си прецакаш задника. Никога не гледай директно към своя вербовчик на публично място.“ Очите на Фоли се плъзнаха по него, но лицето му остана безизразно, докато минаваше покрай човека, след като умишлено избра да слезе от по-далечната врата.
Зайцев беше впечатлен от американеца. Той го беше изгледал, но очите му не издадоха нищо, дори не се разбра, че го е погледнал. Мина бързо край него и също толкова бързо слезе от влака. „Дано да си този, който се надявам да си“ — молеше се Зайцев наум.
Петдесет метра по-нататък на улицата Фоли не си позволи дори да бръкне в джоба си. Съвсем ясно усети пъхването на ръката. А Иван едва ли го беше направил за разнообразие.
Фоли мина покрай оградата, влезе в сградата и се качи на асансьора. Отключи и се мушна през вратата. Чак след като я затвори, бръкна в джоба си.
Мери Пат беше там и го наблюдаваше. Тя веднага забеляза в очите му неприкрития блясък на успешната развръзка.
Ед извади бележката. Беше същата бланка като предишната. Фоли я прочете на един дъх, след това още веднъж и после трети път, преди да я подаде на жена си.
Очите на Мери Пат също блеснаха.
Истинска риба, каза си Фоли. Вероятно голяма риба. Иван искаше нещо много съществено. Който и да е той, не беше глупак. Нямаше да е лесно да изпълни искането му, но ще опита. Това означаваше просто да накара сержанта артилерист да се ядоса, при това видимо да прояви гнева си, тъй като посолството постоянно се наблюдаваше. Едно подобно нещо не трябваше да изглежда обичайно или преднамерено, но и не изискваше актьорско майсторство, достойно за Оскар. Беше сигурен, че морските пехотинци ще се справят. След това усети ръката на Мери Пат в неговата.
— Здравей, скъпа — каза той за микрофоните.
— Здрасти, Ед — ръката й се пъхна в неговата.
„Този приятел е ис[тински]“ — каза му с жестове.
Той отвърна с кимване.
„У[тре] сут[ринта]“ — попита тя и получи в отговор ново кимване.
— Скъпа, трябва да се върна в посолството, забравих нещо на бюрото си, мамка му.
— Добре, но не закъснявай. Вечерята е почти готова, пържоли, картофи и царевица.
— Звучи вкусно — съгласи се той. — Не повече от половин час.
— Добре, бягай.
— Къде са ключовете на колата?
— В кухнята.
И двамата се отправиха натам.
— Без целувка ли ще ме пуснеш? — попита той с възможно най-умилкващия се глас.
— В никакъв случай — отговори тя закачливо.
— Нещо интересно днес?
— Не, само онова момче Принс от „Таймс“.
— Той е шушумига.
— И още как. Доскоро, скъпа.
Фоли излезе. Махна на постовия, като направи гримаса на досада за театрален ефект. Той сигурно щеше да отбележи излизането му, можеше дори да се обади някъде, а при късмет отиването му до посолството щеше да бъде регистрарано от момчетата в апартамента на Второ главно управление, които ще решат, че Ед Фоли се е прецакал и е забравил нещо на бюрото си. Напомни си на връщане да сложи върху предната седалка на мерцедеса някакъв плик. Шпионите печелеха парите си най-вече като запомняха всичко и не забравяха нищо.