В този час на деня до посолството се стигаше по-бързо с кола, отколкото с метрото, а това се вместваше изцяло в работния му график. След няколко минути той мина през външната врата на посолството покрай охраната от морски пехотинци и се качи до кабинета си. Там вдигна телефонната слушалка и докато набираше номера, взе голям хартиен плик и пъхна в него вестник „Интернешънъл Хералд Трибюн“.
— Да, Ед?
Гласът беше на Доминик Корсо, един от агентите на Фоли. По-възрастен от своя шеф, Корсо имаше прикритие като търговски аташе. Работеше в Москва от три години и се разбираше добре с главния агент. Беше нюйоркчанин, родом от околностите на Ричмънд, Стейтън Айлънд, син на детектив от полицията на Ню Йорк. Приличаше на истински италианец, какъвто си беше, но доста по-умен, отколкото представителите на неговата етническа общност биха признали. Корсо имаше лукавите кафяви очи на стара лисица, но прикриваше своята интелигентност.
— Имам нужда от теб.
— За какво става дума?
Фоли го осведоми.
— Сериозно ли говориш? — попита той не по най-обичайния начин.
— Да.
— Добре, ще предам на сержанта. Сигурно ще поиска да знае защо.
Сержант Том Дрейк, началник на охраната от морски пехотинци в посолството, знаеше за кого работи Корсо.
— Кажи му, че е шега, но важна.
— Добре — отговори Корсо. — Нещо, което трябва да знам?
— Засега нищо.
Корсо примигна. „Добре, щом шефът не иска да сподели с него някаква информация, значи е деликатна, което не беше необичайно все пак“ — помисли си Корсо. В ЦРУ често човек не знаеше с какво се занимават другите от екипа му. Той не познаваше добре Фоли, но знаеше достатъчно, за да изпитва към него уважение.
— Добре, ще го потърся веднага.
— Благодаря, Дом.
— Как се чувства хлапето в Москва? — попита агентът своя шеф на излизане от вратата.
— Свиква. Ще се почувства по-добре, като се научи да се пързаля. Наистина си пада по хокея.
— Е, попаднал е на подходящото място.
— Вярно е — Фоли си събра нещата и се изправи. — Хайде да свършим тази работа, Дом.
— Веднага, Ед. До утре.
Глава 14
СИГНАЛ ЗА ОПАСНОСТ
Ако има нещо постоянно в света на шпионажа, това е липсата на сън за играчите. Дължи се на стреса, който е техен неизменен спътник. Когато Ед и Мери Пат не ги хващаше сън, поне можеха да си говорят с жестове в леглото.
„Той е ист[ински], ма[це]“ — каза Фоли на жена си под завивките.
„Д[а] — съгласи се тя. — До [сега] май не с[ме] имали чо[век] от вът[решността]?“
„Вяр[но]“ — отвърна той.
„В Ле[нгли] ще паднат.“
„Жес[ток] удар“ — каза мъжът й. В дъното на Девета база, два пъти аут, пълно поражение, а питчърът мята фалцово право над „Мейн Стрийт“ и той за малко пропуска удара. — „Ако не прецакаме работата“ — напомни си Фоли.
„Искаш ли да се вкл[юча]?“ — попита тя.
„Да изчакаме.“
Наместо отговор получи въздишка, която означаваше: „Да, знам.“ Дори за тях търпението беше труднопоносимо. Фоли виждаше много ясно фалцираната топка, която прелиташе над центъра на полето на височината на стадиона, а играчът от „Луисвил Слагърс“ стискаше здраво бейзболната бухалка с очи, вкопчени в топката така, че можеше да различи шевовете, които се въртяха, докато тя приближаваше. И изведнъж топката се отклони от полето и се заби на майната си. Щеше да покаже на Реджи Джаксън кой удря най-добре на игрището.
Ако не прецака работата, помисли си отново. Но Ед Фоли вече имаше опит. В Техеран той беше успял да вербува агент сред привържениците на ислямската революция и бе единственият оперативен служител в района, който беше наясно колко зле му се пише на шаха. Информацията, която предаваше в Ленгли, стана причина да изгрее звездата му и да се превърне в любимеца на Ритър.
Сега отново му се отваряше възможност да проникне надълбоко.
В Ленгли МЕРКУРИЙ беше мястото, за което всички трепереха — всички знаеха, че и един служител да попадне под контрола на чуждо разузнаване, можеше да рухне цялата постройка. Затова минаваха през детектора на лъжата два пъти годишно. Проверяваха ги най-добрите експерти на ЦРУ. Ако оперативен агент или аналитик се издънеше, това можеше да изгори агентурна мрежа или операция, но информатор в МЕРКУРИЙ беше като да оставиш агентка на КГБ на Пето авеню да се разпорежда без ограничения с кредитна карта „Американ Експрес“. Тя можеше да си купи каквото душата й пожелае. И мамка му, КГБ би платил милиони в зелено да притежава такъв източник. Това щеше да издои руската хазна, но пък щяха да си купят едно от изящните яйца на Фаберже, притежание на Николай Втори. Всеки знаеше, че в КГБ имат отдел, съответстващ на МЕРКУРИЙ, но никоя разузнавателна служба не бе успявала досега да хване руснак от там.