Фоли се чудеше как ли изглежда. В Ленгли беше огромно помещение с размерите на паркинг, без преградни стени, за да може всеки да наблюдава всеки. Разполагаха със седем хранилища с касети с формата на барабан, които носеха имената на седемте джуджета. Разполагаха също с телевизионни камери, да не би някой откачен да се опита да се промъкне, макар че със сигурност щеше да загине на място от самострелящите устройства, които се задействаха безотказно и без предупреждение. Само главните компютри, включително най-бързият и най-мощният, създаден от „Крей Рисърч“, знаеха в кое хранилище какви данни има. Мерките за сигурност бяха невероятни, многостепенни и проверявани всеки ден, а нищо чудно и на всеки час. Работещите там понякога ги проследяваха до дома им след работа. Това се правеше от агенти на ФБР, които бяха много печени в тая работа. Сигурно хората, които работеха в МЕРКУРИЙ, се чувстваха потиснати, но дори някой от тях да се бе оплакал, тази информация не бе стигнала до Ед Фоли. Морските пехотинци тичаха всеки ден по три километра, след което ги преглеждаха, а служителите на ЦРУ трябваше да понасят параноята на институцията — просто такива бяха правилата. Детекторът беше особено гадно нещо и в Управлението дори работеха психиатри, за да обучават хората как да пазят самообладание. Той беше минал такова обучение, жена му също. И въпреки това ЦРУ ги проверяваше веднъж годишно, дали за да изпита тяхната лоялност, или да се увери, че не са забравили нищо от наученото, дявол знаеше.
Дали и в КГБ имаха същата практика? Трябваше да са луди, ако не го правеха. Той обаче не знаеше дали въобще имат детектор. Толкова много неща за КГБ не знаеха. В Ленгли често разчитаха на тъпи предположения. Някои хора настояваха, че след като ние правим това, значи и те го правят, което беше пълна глупост. Ед Фоли знаеше, че е пълен абсурд двама души или две държани да правят нещо по един и същи начин, поради което беше един от най-добрите в този откачен бизнес. Никога не спираше да се оглежда. Никога не вършеше нещо два пъти, освен ако не искаше да създаде грешно впечатление, особено пред руснаците, които вероятно (всъщност съвсем сигурно) страдаха от същата бюрократична болест, от която страдаха в ЦРУ.
„А[ми] ако този п[риятел] поиска да го из[мъкнем] навън?“ — попита Мери Пат.
„Ще му осигурим б[илет] за първа класа на Пан Ам — отвърна съпругът й бързо, доколкото можеше да движи бързо пръстите си — и след това се изпарява.“
„Ти си лош“ — отговори Мери Патриша с гърления звук на сподавен кикот. Тя обаче знаеше, че той е прав. Ако тоя тип искаше да си играе на шпионин, щеше да е по-мъдро да си чупи задника от СССР и да го паркира доживот в света на Дисни, след като му измъкнат информацията. Един руснак можеше да получи световъртеж в това вълшебно царство, да не говорим за новооткрития увеселителен център в ЕПКОТ. Веднъж, след като излезе от Космическата планина, Ед се пошегува, че ЦРУ трябва да наеме парка за един ден и да доведе в него цялото съветско Политбюро, да ги остави да опитат всички атракции, а на излизане да им каже: „Ето така се забавляват американците. За съжаление не можем да ви покажем нещата, които правим, когато сме сериозни.“ Ако и това не им изкараше акъла, нищо друго не би могло. Но семейство Фоли бяха сигурни, че щяха да пукнат от страх. Дори онези от тях, които имаха достъп до всичко, което КГБ крадеше от Главния враг, дори те бяха тесногръди и селяндури. До голяма степен те вярваха на пропагандата, защото нямаше с какво да я съпоставят, защото самите те бяха жертви на собствената си система, подобно на бедните мужици, които караха раздрънканите камиони.
Но семейство Фоли не живееха в света на фантазиите.
„Значи щ[е] нап[равим] каквото иска, а после?“ — попита тя.
„Стъпка по стъпка“ — отговори той, а тя му кимна в тъмнината. Беше същото като да родиш бебе. Не биваше да прибързваш, освен ако не желаеш да родиш недоносче. Това подсказа на Мери Пат, че мъжът й не беше тъпак, което бе възнаградено с целувка.
Зайцев не сподели нищо с жена си. За него в този момент дори половин литър водка не беше достатъчен, за да заспи. Беше отправил искането. Още утре щеше да разбере дали си има работа с човек, който може да му помогне. Това, което поиска, не беше много разумно, но не разполагаше нито с време, нито с гаранции за сигурността си, за да проявява разум. Единственото сигурно нещо беше, че дори КГБ не е в състояние да инсценира това, което бе поискал. Без съмнение те можеха да накарат румънците, поляците или някоя друга социалистическа страна да го направи, но не и американците. Дори за КГБ имаше невъзможни неща.