— Очаквам да се повтори моделът от август 1914 година.
— Да, но тогава поне са вярвали в Бога. През Втората световна война нещата вече са стояли по друг начин. Участниците — имам предвид Лошите — не са имали такива спирачки. Същото се отнася за сегашните момчета в Москва. Както знаем, ако нямаме никакви спирачки, можем да се превърнем в чудовища.
— Кажи това на Политбюро, Джак — пошегува се Хардинг.
— Да, Саймън, непременно.
Райън отиде до тоалетната, за да се освободи от част от погълнатата по време на обяда течност.
Вечерта не идваше достатъчно бързо за никой от играчите. Ед Фоли се питаше какво ще последва. Нямаше гаранции, че този приятел ще продължи. Можеше да се уплаши, в действителност беше много опасно за него. Измяната извън посолството на САЩ беше страшно нещо. Носеше другата зелена вратовръзка — имаше две — за късмет, тъй като беше стигнал до положение, когато можеше да се разчита само на късмета. Който и да беше този приятел, само да не се уплаши.
„Хайде, Иван, не се отказвай, ние ще ти помогнем“ — молеше се Фоли. „Доживотен билет за Дисниленд, за всички футболни мачове, които си пожелаеш. Олег Пенковски поиска да го приеме Кенеди, е, може да се уреди и с новия президент. По дяволите, ако пожелаеш, ще снимаме и филм в Белия дом.“
Междувременно Мери Пат си мислеше същото. Ако този човек отидеше по-нататък, тя щеше да вземе участие в драмата, която ще последва. Ако работеше в руския МЕРКУРИЙ и ако пожелаеше да се чупи от Матюшка Рус, двамата с Ед щяха да измислят начин да го измъкнат. Начини имаше, а те го бяха правили и преди, макар че този път нямаше да е просто. Съветските граници не бяха непробиваеми, но все пак ги контролираха строго — достатъчно строго, за да те изпотят, докато се опитваш да ги изиграеш. Тя притежаваше нюх за сериозната игра, но така или иначе нямаше да е лесно. Докато шеташе из апартамента, Мери Пат започна да нахвърля някои идеи в главата си. Малкият Еди спеше, а часовете се изнизваха бавно, сякаш времето бе спряло.
Ед Фоли не беше уведомил все още Ленгли. Трябваше да се изчака. Не можеше да им съобщи нищо съществено, а и нямаше смисъл да възбужда у Боб Ритър излишни емоции за нещо, което още не бе стигнало доникъде. И преди се бе случвало: различни хора се свързваха с ЦРУ, а после не им стискаше да продължат и се отказваха. В повечето случаи човек не знаеше кои са, но дори да знаеше, проблемът се състоеше в това да не те изпортят на КГБ. Това те разобличаваше като шпионин и те превръщаше в кръгла нула за страната ти, а копелето си спасяваше задника, представяйки се за бдителен съветски гражданин, който е изпълнил дълга си към Родината.
Хората не съзнаваха, че ЦРУ никога не вербува своите агенти. Не, те сами отиваха при ЦРУ — понякога искрено, понякога не. Това те излагаше на риска да станеш глупак от някоя инсценировка. Американското ФБР беше много печено в такъв род постановки, а се знаеше, че и Второ главно управление на КГБ също прибягва до такъв гамбит, за да идентифицира шпионите сред дипломатическия персонал. След като узнаеха кои са, можеха да ги следят, да ги подслушват, да ги проследяват до явките им, за да разберат кой друг е замесен в играта. По този начин хващаха предателите, които можеха да ги заведат до други предатели и така да разплетат цяла шпионска мрежа, за което се полагаше златна звезда. Служителите от контраразузнаването можеха да направят кариера само с една такава операция както в Русия, така и в Америка. Затова страшно се стараеха. Във Второ главно работеха много хора — вероятно половината от целия щат на КГБ. Бяха способни, професионални разузнавачи с всякакви ресурси на разположение и с търпението на лешояд, който кръжи над пустинята в Аризона и души за леш, а като я открие, забива клюна си в нея и пирува с разложения труп.
Само че КГБ беше по-опасен и от лешояд. Лешоядите не ловуваха активно. Ед Фоли никога не беше сигурен дали има сянка, докато се размотаваше из Москва. Е, понякога мерваше някоя и друга, но беше наясно, че опашката му може умишлено да се прави на несръчен агент, а всъщност да е много печен, за да разбере дали ще се опита да се измъкне.
Разузнавателните и контраразузнавателните техники бяха универсални и се прилагаха навсякъде, поради което Фоли никога не ги използваше. Абсолютно никога. Нито дори веднъж. Беше много опасно да се правиш на умен в тази игра, тъй като човек никога не можеше да е достатъчно умен. Имаше и други контрамерки, приложими в случай на нужда, като например разминаване отблизо, прилагано от всички шпиони по света и много ефикасно, защото беше просто. Но това можеше да стане само ако агентът се издъни. Въобще беше много по-трудно да си агент, отколкото разузнавач. Фоли притежаваше дипломатическо прикритие. Руснаците можеха да разполагат с цял филм как мърсува с любимия педи на Андропов и пак нямаше да са в състояние да направят нищо. Той беше дипломат под закрилата на Виенската конвенция, която го правеше неприкосновена личност дори по време на война, макар че при такива ситуации играта загрубяваше. Но и това не беше проблем според Фоли. Щеше да се изпържи заедно с всички останали в Москва, така че нямаше да е самотен на мястото, което шпионите обитаваха след смъртта си.