Целият процес му отне повече от час. Накрая успя да го напише тайно, сгъна го и го пъхна в пакета с цигарите.
Малкият Еди пъхна във видеото касетата с любимия си филм „Трансформерите“. Мери Пат се бе отпуснала мързеливо в дневната, докато синът й гледаше в захлас филма, седнал върху пода. И изведнъж се сети.
„Точно това правя и аз. Преобразявам се от безгрижна русокоса домакиня в шпионка на ЦРУ. И го правя, без да ме шият.“ Мисълта й хареса. Тя отваряше в туловището на Руската мечка, както се надяваше, болезнена язва, която не можеше да зарасне нито с мляко, нито с антиацитни таблетки „Ролейдс“. „До четирийсет минути Ед щеше да разбере дали новият му приятел наистина иска да влезе в играта, а ако поиска, аз ще работя с него. Ще се срещаме, ще приемам информацията му и ще я изпращам в Ленгли.
Каква ли информация ще ни даде? — чудеше се тя. — Нещо деликатно и сочно? Дали работи в техния комуникационен център, или само има достъп до кочаните с бланки за телеграми? Вероятно като мнозина от Центъра… е, в зависимост от правилата им за сигурност.“ А те трябваше да са доста строги. Едва ли са много хората, на които КГБ ще довери шифрограмите.
А това беше червейчето, което се гърчеше на куката, помисли си тя, докато гледаше как един дизелов трактор „Кенуърт“ се преобрази в робот с два крака. За Коледа трябваше да започнат да купуват от тия играчки. Питаше се дали на малкия Еди ще му трябва помощ, за да може да ги трансформира от едно нещо в друго.
Стана време Ед да си тръгне от посолството, което щеше да е удобно за опашката му. Ако имаше опашка, тя щеше да забележи, че отново е със зелена вратовръзка, а това щеше да й подскаже, че предишния път не е било необичайно — не дотолкова, че да го сметне за сигнал до някой агент. „Дори в КГБ не можеше да смятат, че всеки служител в посолството е шпионин“ — каза си Фоли. Въпреки параноята, която в Съветския съюз имаше мащабите на пандемия. Дори те знаеха правилата на играта, а и приятелчето от „Ню Йорк Таймс“ вероятно ги е осведомил, че Фоли е тъпо копеле, неуспяло да се реализира даже като криминален репортер в Ню Йорк, където да се отразява работата на полицията не беше по-трудно, отколкото да се излежаваш пред телевизора през уикенда. Най-желязното прикритие за един разузнавач беше да го смятат за тъпак, а кой можеше да затвърди по-добре представата за него като за тъпак от оня надут задник Антъни Принс.
Навън въздухът бе остър и вещаеше наближаването на есента. Ед си помисли, че руската зима едва ли е толкова страшна, колкото я описват. Човек винаги можеше да облече топли дрехи. Фоли мразеше повече жегата. С помни си как играеха на улицата на топка и как се пръскаха с вода от маркучите. Невинните дни от детството си бяха отишли отдавна, мамка му, помисли си главният агент, проверявайки колко е часът, докато влизаше в метрото. Настани се в обичайния вагон.
„Ето го“, помисили си Зайцев, докато си проправяше път. Неговият американски приятел правеше обичайните неща — четеше вестник, с дясната ръка се бе хванал за дръжката, шлиферът му падаше свободно около тялото… След една-две минути той вече стоеше плътно до него.
Периферното зрение на Фоли отново влезе в действие. Обектът беше там, облечен по същия начин. „Добре, Иван, предай си посланието… Внимавай, момче, много внимавай“, мислеше си Фоли, тъй като знаеше, че тоя род неща бяха много опасни. Не, трябваше да си уговорят друга явка на по-удобно място. Но първо да осъществят срещата. Щеше да остави на Мери Пат да свърши тази работа. Тя имаше по-добра маскировка.
Зайцев изчака влака да забави ход. Телата им се наклониха едно към друго и той бързо бръкна в джоба на американеца и почти мигновено извади ръката си. След това се отдръпна, но бавно, не рязко, за да не бие на очи — просто едно естествено движение, което лесно можеше да се обясни с клатушкането на влака.
Да! Точно така, Иван. Фоли едвам се сдържаше да не се обърне и да види човека, но правилата не позволяваха. Ако имаше сянка, тя щеше да забележи, а работата на Ед Фоли беше да не го забелязват. Така че изчака търпеливо спирката си, като този път се отдалечи в обратната посока от Иван, слезе от вагона, качи се на ескалатора и излезе на улицата.
Не бръкна в джоба си, а извървя пътя до вкъщи нормално като залеза на слънцето в ясен ден, влезе в асансьора, без да пъха ръката си в джоба, тъй като можеше да има камера на тавана.
Чак след като се озова в апартамента, Фоли извади съобщението. Видя изписаните върху бланката букви с черен химикал — отново на английски. Който и да беше Иван, едно бе ясно — че е образован, а това бе добра новина.