— Здрасти, Ед — последва целувка за микрофоните. — Нещо интересно днес в работата?
— Обичайните глупости. Какво има за вечеря?
— Риба — отговори тя, докато четеше съобщението в ръцете на мъжа си.
Щракна с пръсти.
Бинго! Помислиха си и двамата. Имаха агент. Шпионин в КГБ. Щеше да работи за тях.
Глава 16
КОЖЕНА ШАПКА ЗА ЗИМАТА
— Какво направиха? — попита Джак.
— Прекъснаха операцията по средата и отидоха да обядват в кръчмата, а на всичкото отгоре пиха бира! — отвърна Кети.
— Е, и аз направих същото.
— Но ти не си бил в операционната!
— Какво би станало, ако си позволиш нещо подобно у дома?
— О, нищо особено — каза Кети. — Вероятно ще си изгубя разрешителното за практикуване, а преди това Берни ще ми отреже шибаните ръце със сатъра.
Думите й привлякоха вниманието на Джак. Кети по принцип не обичаше да говори грубости.
— А ядохте ли боклуци?
— Поръчах си сандвич с бекон, марули, дом-ОО-ти и чипс — по-точно пържени картофки като за тъпи колонисти като нас. Аз пих кока-кола.
— Радвам се да го чуя, докторке — каза Райън и се доближи до Кети да я целуне, а тя, изглежда, се нуждаеше от това.
— Не бях виждала такова чудо — продължи тя. — Е, може в Бъмфък, Монтана, да правят подобни безумия, но не и в истинска болница.
— Кети, успокой се. Говориш като хамалин.
— Или като цапнат в устата бивш морски пехотинец. — Тя най-после успя да се усмихне. — Джак, през цялото време си мълчах. Не знаех какво да кажа. Практически тези двама очни касапи са по-старши от мен, но ако у нас само се опитат да направят подобна простотия, с тях е свършено. Няма да им поверят и куче.
— Пациентът добре ли е?
— Да. Замразената проба се върна студена като лед. Туморът беше доброкачествен, изрязахме го целия и закърпихме пациента. Ще се възстанови до четири-пет дни. Вече няма да вижда двойно, край на главоболието, но тия двама нещастници оперираха с алкохол в кръвта!
— Щом няма трупове, няма и престъпление.
— Не е така, Джак, абсолютно нередно е.
— Тогава защо не ги изпортиш на Бърд?
— Би трябвало. Наистина би трябвало.
— И какво ще последва?
Тя отново се разгорещи.
— Откъде да знам!
— Не е толкова просто да лишиш някого от хляба му, освен това ще те обвинят, че правиш сплетни — предупреди я Джак.
— Джак, в „Хопкинс“ щях да реагирам още на момента и щяха скъпо да си платят. Но тук съм гост.
— И привичките са различни.
— Не много по-различни, Джак, постъпката им е напълно непрофесионална. За пациента е потенциално опасно, а това е граница, която никога не трябва да преминаваш. В „Хопкинс“, ако ти предстои операция, нямаш право дори на чаша вино предната вечер. Там здравето на пациента е над всичко. Естествено, ако се прибираш вкъщи след парти и срещнеш по пътя ранен човек и наоколо няма друг лекар, правиш каквото можеш и го откарваш в болница, като уведомяваш персонала, че си изпил една-две чашки, преди да се натъкнеш на този спешен случай. Вярно е, че по време на стажа те обучават да работиш при всякакви условия, по всяко време, за да си в състояние да взимаш решения и когато не си във форма, но до теб винаги има някой, готов да реагира, ако се издъниш. Нали разбираш? Имах такъв случай по време на стажа в педиатрията. Изкарах си акъла, когато детето спря да диша. Но до мен имаше опитна сестра, която със светкавична бързина доведе главния лекар и оправихме нещата без никакви последици за хлапето, слава Богу. Само че, Джак, никой лекар не си създава умишлено трудни ситуации. Той трябва да се справя с тях, когато се случат, а не доброволно да ги предизвиква, нали така?
— Добре, Кети, какво смяташ да правиш?
— Не знам. Ако си бях у дома, веднага щях да отида при Берни, но не съм у дома…
— И искаш моя съвет?
Сините й очи се вторачиха в съпруга й.
— Точно така. Ти какво смяташ?
Джак знаеше, че каквото и да мисли, няма значение. Тя сама трябваше да вземе решение.
— Ако не предприемеш нищо, как ще се чувстваш?
— Ужасно. Джак, станах свидетел на нещо, което…
— Кети. — Той я прегърна. — Нямаш нужда от моя съвет. Направи онова, което смяташ за добре. Иначе няма да спре да те човърка. Ти никога не си се колебала да постъпиш по най-правилния начин независимо от последиците.
— И те казаха същото. Но не се чувствам удобно…
— Разбирам те, маце. И към мен често в службата се обръщат със „сър Джон“. Носиш си титлата. Не го приемаш като обида.
— Тук наричат хирурзите мистър Джоунс или мисис Джоунс, а не доктор Джоунс. Що за глупост?
— Обичай. Води началото си от Кралския флот през осемнайсети век. Корабният лекар е бил обикновено с чин младши лейтенант, на борда обаче са използвали „мистър“. По някакъв начин е било пренесено и в цивилния живот.