Ед и Мери Пат можеха да се разбират помежду си и с очи, макар че периферията беше много тясна. Моментът също беше подходящ. Зимните шапки току-що бяха докарани в магазина, а още беше есен и хората не бързаха да купуват. На щанда имаше само един мъж с кафяво сако и Мери Пат се отправи към него, след като принуди съпруга си да се отдалечи, все едно че искаше подаръкът да е изненада за него.
Мъжът разглеждаше шапките, както и тя. „Не е тъпанар, който и да е той“ — реши Мери Пат.
— Извинете — каза тя на руски.
— Да? — обърна той глава.
Мери Пат го огледа от горе до долу. Беше малко над трийсет години, но изглеждаше по-възрастен. Животът в Русия състаряваше хората по-бързо, отколкото в Ню Йорк дори. Кестенява коса, кафяви очи, които гледаха умно. Това беше добре.
— Искам да купя зимна шапка за своя съпруг, както предложихте — започна тя, след което добави на най-добрия руски, който можеше да говори — в метрото.
Той не беше очаквал момиче, забеляза моментално госпожа Фоли. Примигна учудено и я погледна, опитвайки се да асимилира факта, че говореше превъзходен руски, а се предполагаше да е американка.
— В метрото? — измърмори той.
— Точно така. Съпругът ми сметна, че ще е по-добре аз да се срещна с вас вместо него. Така че…
Тя вдигна една шапка и разрови космите, след това се обърна към новия си приятел, все едно че му искаше мнението. — И така, какво искате от нас?
— Какво имате предвид? — изтърси той.
— Вие сте поискали от един американец да се срещнете с него. Ще ми помогнете ли да избера шапка за съпруга си? — попита тя съвсем спокойно.
— От ЦРУ ли сте? — попита той на свой ред, след като явно бе успял да възстанови самоконтрола си.
— Двамата със съпруга ми работим за американското правителство, наистина. А вие работите за КГБ.
— Да — отвърна той, — в комуникациите, в Центъра за комуникации.
— Наистина ли?
Тя се обърна към рафта и взе друга шапка. Мамка му, помисли си Мери Пат, дали казва истината, или се опитна да си осигури евтин билет за Ню Йорк?
— Наистина ли? — повтори тя. — Как може да съм сигурна?
— Аз го казвам — отговори той, учуден и леко раздразнен, че поставят честността му под въпрос. Да не би тази жена да смята, че ще рискува живота си на майтап? — Защо тогава разговаряте с мен?
— Бланките за съобщения, които предадохте в метрото, привлякоха вниманието ни — отговори тя, докато въртеше в ръцете си тъмнокафява шапка и се мръщеше, все едно че я намираше за прекалено тъмна.
— Госпожо, аз работя в Осмо главно управление.
— Кой отдел?
— Обработка на съобщенията. Аз нямам нищо общо със самото електронно разузнаване. Експерт съм по комуникациите. Предавам съобщенията до различните резидентури, а когато се получат от оперативните агенти, ги разпращам до съответните получатели. Така че през очите ми минава голяма част от оперативната информация. Това достатъчно ли е за вас?
Поне играеше много умело, като жестикулираше към шапката и клатеше глава, след това сочеше към другите шапки. Накрая й показа една, която беше с малко по-светъл цвят.
— Предполагам, че ще е достатъчно. Какво искате от нас?
— Разполагам с много важна информация, изключително важна. В замяна на тази информация искам безопасно прехвърляне на Запад за себе си, жена ми и дъщеря ми.
— На колко години е дъщеря ви?
— Три години и седем месеца. Можете ли да предадете искането ми?
Въпросът предизвика прилив на адреналин в кръвта й. Тя трябваше да вземе решението почти мигновено, а с това решение щеше да ангажира цялото ЦРУ. Да се измъкнат трима души от Съветския съюз не беше като да организираш пикник. „Но тоя приятел работи в МЕРКУРИЙ“ — осъзна Мери Пат. Той сигурно знаеше неща, които и стотици добре внедрени агенти не можеха да доставят. Този Иван беше пазителят на перлите в руската корона, по-ценен и от топките на Брежнев, така че…
— Да, можем да ви измъкнем със семейството ви. Кога?
— Информацията, с която разполагам, изисква да е възможно най-бързо. Веднага щом успеете да го уредите. Няма да я разкрия, преди да се озова на Запад, но ви уверявам, че е изключително важна — достатъчно, за да ме накара да предприема подобна стъпка — добави той.