И така предчувстваше, че всичко е наред, макар че „предчувствията“ не бяха нещо, което човек изпраща по дипломатически куриер до Седмия етаж. Трябваше да се съгласят и да му повярват. Той бе главният им агент в Москва, пост, който вървеше заедно с цял камион доверие. Каквито и опасения да имаха, се налагаше да вземат това предвид. Ако предстоеше среща на високо равнище, работата можеше да се прецака. Но той не бе чувал президентът да има подобни планове, нито пък държавният секретар. Следователно нищо нямаше да попречи на Ленгли да одобри операцията, ако сметнеше, че е прав.
Фоли не бе наясно защо въобще се двоуми. Той беше главният им човек в Москва и толкоз. Вдигна телефонната слушалка и натисна три бутона.
— Ръсел слуша — дочу глас.
— Майк, тук е Ед. Трябваш ми.
— Веднага идвам.
След минута и половина вратата се отвори.
— Кажи, Ед?
— Нещо за пощата.
Ръсел погледна часовника си.
— Няма много време, приятел.
— Добре, да побързаме.
Ръсел изскочи от вратата, последван от Фоли. За късмет коридорът беше празен, а кабинетът му бе наблизо.
Ръсел седна на въртящия се стол и включи шифровъчната машина. Фоли му подаде листа. Той го защипа върху приспособлението точно над клавиатурата.
— Добре, че е кратко — каза одобрително той и започна да печата.
Беше сръчен почти колкото секретарката на посланика и приключи работата за минутка, включително шифроването с помощта на шестнайсет фамилни имена, избрани наслуки от телефонния указател на Прага. След като новият лист излезе от машината, Фоли го взе, сгъна го, мушна го в хартиен плик и го запечата с восък, след което подаде плика на Ръсел.
— Връщам се след пет минути, Ед — каза шифровчикът, докато излизаше през вратата.
Той слезе с асансьора до първия етаж. Дипломатическият куриер беше там. Казваше се Томи Кокс, бивш пилот на военен хеликоптер, свалян четири пъти, човек, който изпитваше огромна омраза към враговете на страната си. Дипломатическото куфарче с пощата можеше да се закопчава на китката му по време на пътуване. Вече имаше билет за директния полет 747 на „Пан Ам“ до нюйоркското международно летище „Кенеди“. Полетът продължаваше единайсет часа, през които той нямаше право нито да спи, нито да пие. Носеше си три книги с меки корици, за да чете по пътя. Щеше да тръгне от посолството с официална кола след десет минути, а дипломатическият му статут щеше да го предпази от проверките на митническите власти. Руснаците стриктно спазваха тези правила, макар че вътрешно умираха от любопитство да узнаят какво се крие в дипломатическото куфарче. Със сигурност не беше руски парфюм или дантелено бельо за приятелка в Ню Йорк или Вашингтон.
— Приятно пътуване, Томи.
Кокс кимна.
— Тъй вярно, Майк.
Ръсел се върна при Фоли.
— Всичко е наред, пощата ще отпътува след час и десет минути, приятел.
— Добре.
— Правилно ли съм разбрал, че става въпрос за Заек?
— Не мога да говоря за това, Майк — напомни му Фоли.
— Разбира се, знам, Ед. Извини ме за въпроса.
Ръсел не беше от хората, които нарушават правилата, макар да бе любопитен като всеки човек. Знаеше също какво е Заек. Беше прекарал целия си живот на една или друга длъжност в света на тайните, а жаргонът не бе труден за усвояване. Но в света на тайните имаше забранени места и той бе наясно с това.
Фоли заключи копието от телеграмата в сейфа и включи алармената система. След това слезе в кафенето на посолството, където телевизорът бе пуснат на сателитния спортен канал. От него научи, че „Янките“ пак са паднали — за трети пореден път. И то по най-баламски начин. „Няма ли справедливост на тоя свят?“ — измърмори той.
Мери Пат чистеше из къщи, което бе досадно, но й даваше възможност да подреди мислите си, докато въображението й работеше трескаво. И така, щеше да се срещне отново с Олег Иванович. Тя трябваше да измисли начин как да доставят „пратката“ — още един бисер от жаргона на ЦРУ. Той се отнасяше до материали или човек (хора), които трябва да се изведат от страната на безопасно място. Имаше много начини. Всички бяха опасни, но двамата с Ед като останалите оперативни агенти на ЦРУ бяха обучени да вършат опасни неща. В Москва живееха милиони хора, а при такива условия преместването на трима души едва ли щеше да се забележи — като падането на едно-единствено листо в есенната гора или още един бивол в пасбището на националния парк в Йелоустоун, още един автомобил на магистралата „Фрийуей“ в Лос Анджелис в най-натовареното време. Не изглеждаше никак трудно, но дали беше така?