— Защо е трябвало ти да се явиш на срещата, Джим? — попита посланикът Питър Ериксън — Острието.
Той трябваше да отговори на острата, но напълно предвидима нота, която бе пристигнала заедно с главния агент на ЦРУ, който седеше пред него в кабинета му.
— Жената на Боб Тейлър, ако не си забравил, е бременна. Имаше някакви проблеми и той трябваше да я закара до болницата на Втора армия в Карлсруе да я прегледат.
Ериксън изсумтя:
— Да, бях забравил.
— Така или иначе, с една дума, се прецаках — трябваше да признае Сел.
Не беше в стила му да се оправдава. С кариерата му в ЦРУ беше свършено, но не можеше да се направи нищо. Много по-зле му се пишеше на нещастното, непохватно копеле, което изпорти всичко. Служителите на унгарската служба за държавна сигурност — Аламвиделши хатошаг, или АВХ, — които го разпитваха, сигурно злорадстваха, че така лесно са го пипнали. Шибан аматьор, ядосваше се Сел. Крайният резултат беше, че унгарското правителство го обяви за персона нон грата и му нареди да напусне страната в срок от четирийсет и осем часа — за предпочитане с подвита опашка.
— Съжалявам, че трябва да се лишим от теб, приятел, но нищо не може да се направи.
— Аз и бездруго вече ще съм безполезен тук — Сел изпусна дълга въздишка.
Той беше пребивавал тук достатъчно дълго, за да си създаде стройна шпионска мрежа, която доставяше политическа и военна информация. Вярно, тя не беше кой знае колко значима, тъй като самата Унгария не беше значима страна, но човек никога не знаеше кога може да се случи нещо важно, та било и в Лесото, където не бе изключено да е следващото му назначение — мислеше си Сел. Не беше зле да си купи чадър да се пази от слънцето и плетена кошница… Поне щеше да хване края на световното по хокей у дома.
В момента Будапеща беше извън играта. „Не че на Ленгли много ще му липсва“ — самоуспокояваше се Сел.
Телеграмата за случилото се щеше да замине по телекса от посолството до Фоги Ботъм, разбира се, шифрована. Посланик Ериксън написа отговора до унгарското външно министерство, в който отхвърляше изцяло абсурдните твърдения, че Джеймс Сел, втори секретар в посолството на Съединените американски щати, е извършил нещо, несъвместимо с дипломатическия му статут, и протестираше от името на Държавния департамент на САЩ. Вероятно до седмица Вашингтон щеше да изгони някой от унгарските дипломати — дали истински или работещ под прикритие, щеше да реши допълнително. Ериксън предполагаше, че ще е истински. Защо да гонят агент, след като ФБР можеше да продължи да го държи под око, за да види в чия градина ще прескочи. Играта щеше да продължи. Според посланика това бе глупава игра, но всеки член на екипа му я играеше повече или по-малко ентусиазирано.
Телеграмата за Сел, както се оказа, бе сметната за твърде маловажна, така че я бутнаха в купчината с обикновените съобщения, за които не си струваше да развалят уикенда на шефа на ЦРУ. Съдия Мур така или иначе получаваше доклади всеки ден, а според единодушното мнение на дежурните служители това съобщение можеше да почака до 8:00 часа в неделя, тъй като съдиите обичаха реда. А Будапеща беше извън Схемата на голямата политика.
Неделната утрин в Москва бе като неделните утрини навсякъде другаде, само дето бяха малко хората, които се обличаха празнично, за да отидат на църква. Това се отнасяше и за Ед и Мери Пат. Всяка неделя в посолството на САЩ католически свещеник отслужваше литургия, но те рядко присъстваха, макар че и двамата бяха католици в достатъчна степен, че да чувстват вина за тези прегрешения, дължащи се на мързела им. Самоуспокояваха се, че изкупват греха си, тъй като се бяха наели да вършат работата на самия Господ в земята на неверниците. И така за днес планът бе да изведат Еди на разходка в парка, където можеше да поиграе с деца на неговата възраст. Поне такава бе привидно идеята. Ед се измъкна от леглото и се отправи към банята, последван от жена си, а после и от малкия Еди. Нямаше сутрешни вестници, телевизията беше тъпа и в неделя, както през останалото време. Оставаше да разговарят по време на закуската, което се удаваше трудно на американците. Синът им бе още много малък и впечатлителен, така че за него Москва беше интересна, макар че повечето му приятелчета бяха американчета или британчета, които живееха като семейството му в дипломатическия квартал, охраняван от милицията или от КГБ — мненията по този въпрос се различаваха, което всъщност бе все тая.