Срещата бе насрочена за 11:00 часа. Олег Иванич щеше да бъде разпознат лесно, както и Мери Пат. Като паун сред крави, както обичаше да казва мъжът й (въпреки че паунът беше птица от мъжки пол). Реши да не се издокарва днес. Без грим, обикновена прическа, джинси и пуловер. Не можеше да промени фигурата си — местната естетика предпочиташе по-високите и по-тежки поне с десет килограма жени. Начин на хранене, предполагаше тя. Вероятно когато храната не е достатъчна в страна, където преобладава гладът, ядеш повече. А може би слоят тлъстина топлеше повече през зимата? Съпругите на тукашните клечки се разпознаваха много лесно, тъй като облеклото им напомняше на дрехите, които носеха жените от Апалачия от поредицата детски анимационни филмчета „Забутаната страна“. Това сравнение обаче бе ужасно несправедливо за жителите на Апалачия, помисли си Мери Пат.
— Идваш ли с нас, Ед? — попита тя след закуската.
— Не, скъпа. Ще почистя кухнята и ще довърша книгата, която започнах миналата седмица.
— Шофьорът на камиона е убиецът — провикна се тя. — Чела съм я.
— Безкрайно съм ти благодарен — измърмори той.
Мери Пат погледна часовника си и двамата с Еди излязоха. Паркът се намираше на три преки в източна посока. Тя махна на часовия — определено е от КГБ, реши Мери Пат и сви наляво, държейки за ръка Еди. По американските стандарти движението по улицата не беше оживено. Времето захладняваше и тя се зарадва, че облече на Еди ризка с дълги ръкави. Обърна се да погледне сина си и установи, че няма опашка. Това, разбира се, не означаваше, че някой не наблюдава с бинокъл от съседната сграда, но по някаква причина тя реши, че не е така. Правеше се на тъпа американска блондинка и почти всички я възприемаха като такава. Дори хората от пресата, с които Ед имаше контакти в посолството, я смятаха за по-глупава и от него, което бе добре дошло. Тия бърборковци повтаряха всичко, което двамата с Ед си говореха, докато мълвата не се разнесеше като глазурата на нейните кейкове. Всичко стигаше до ушите на КГБ със скоростта на светлината, тъй като между двете общности интелектуалното кръвосмешение бе начин на живот, а руснаците слушаха репортерите и трупаха всичко в дебелите досиета, докато слуховете не се превърнеха във „всеизвестна истина“. Добрият оперативен агент винаги използваше външни хора да изградят прикритието му. Едно такова прикритие не почиваше на истината, както често става в реалния живот, но това го правеше приемливо дори за професионалните шпиони.
Паркът беше отблъскващ като всичко останало в Москва. Съвсем малко дървета и изпотъпкана трева. Сякаш КГБ проектираше парковете така, че да не стават за явки. Това, че се ограничаваха и местата за срещи между московските младежи и възможността да се целуват, изглежда, не безпокоеше съвестта на хората от Центъра, която явно бе като на Пилат Понтийски в ден за размисъл.
Ето го и Заека, на стотина метра от тях, застанал на подходящо място до детска площадка за три-четиригодишни малчугани. Докато приближаваше, Мери Пат се увери със собствените си очи, че руснаците милееха за децата си — в този случай дори още повече, тъй като служител на КГБ Заекът имаше достъп до магазините с по-качествени стоки за потребление за разлика от средния руснак, което личеше по облеклото на малката му дъщеричка. Говореше добре за характера му, реши Мери Пат. Този тип дори можеше да й хареса, което би било неочакван подарък за оперативен служител. Повечето от агентите бяха по-противни и от уличните джебчии в Южен Бронкс. Той я мерна, но не задържа погледа си към нея по-дълго, отколкото отегчен човек, който разхожда детето си, би огледал района. Двамата американци се разхождаха така, че ако някой наблюдаваше, със сигурност щеше да реши, че срещата им е случайна.
— Еди, виж там едно малко момиченце. Кажи му здравей. Опитай се да упражняваш руския си — предложи мамчето.
— Добре! — отвърна Еди и се втурна тромаво към момиченцето, спря точно до него и му каза:
— Здравей!