— Здравей.
— Казвам се Еди.
— Аз се казвам Светлана Олеговна. Къде живееш?
— Там — отговори Еди и посочи към дипломатическия квартал.
— Това вашият син ли е? — попита Заекът.
— Да, Еди-младши. Едуард Едуардович по вашему.
— И той ли е от ЦРУ? — опита се да се пошегува Олег Иванич.
— Не съвсем.
Почти театрално тя му подаде ръка. Трябваше да го пази за всеки случай, ако ги снимаха.
— Аз съм Мери Патриша Фоли.
— Така ли. Съпругът ви хареса ли шапката?
— О, да. Вие имате вкус към кожите.
— Повечето руснаци имат. — След това той смени тона. Беше време за говорят по същество. — Решихте ли дали ще ми помогнете?
— Да, Олег Иванич, бихме могли. Вашата дъщеря е толкова сладка. Казва се Светлана, така ли?
Заекът кимна.
— Да, това е моят малък зайчик.
Съвпадението беше направо невероятно. Техният Заек наричаше малкото си момиченце зайче. Това предизвика у нея великолепна усмивка.
— Е, Олег, как ще ви измъкнем в Америка?
— Мен ли питате? — попита той с известна недоверчивост.
— Нуждаем се от малко информация. Вашите любими занимания и интереси например, също и на съпругата ви.
— Играя шах. Чета книги, главно за старите игри на шах. Жена ми има класическо образование. Обича музиката — класическата, не боклука, който свирят в Америка.
— Любими композитори?
Той поклати глава.
— Всички класически композитори — Бах, Моцарт, Брамс, не знам имената на всичките. Това е страстта на Ирина. Учила е пиано като дете, но не била достатъчно добра, за да постъпи в музикалната академия. Това е най-голямата й мъка, а и нямаме пиано вкъщи, за да свири — добави той, съзнавайки, че трябва да й даде този род информация, за да подпомогне усилията й да спаси него и семейството му. — Какво друго ви интересува?
— Някой от вас да има здравословни проблеми? — Те пак разговаряха на руски и той забеляза колко добре говори езика му.
— Не, здрави сме. Моята Светлана изкара обичайните детски болести, но нищо сериозно.
— Добре. — „Това улеснява нещата“, помисли си Мери Пат. — Тя е толкова мило момиченце. Сигурно се гордеете с нея?
— А дали ще й хареса животът на Запад? — изказа той притесненията си на висок глас.
— Олег Иванич, никое дете никога не е имало причина да не харесва живота в Америка.
— А как се чувства вашият малък Еди в Съветския съюз?
— Липсват му приятелчетата, разбира се, но точно преди да пристигнем тук, го заведохме в Дисниленд. Той още живее със спомените от преживяното.
Последва реакция на изненада:
— Дисниленд? Какво е това?
— Огромен увеселителен парк с невероятни забавления за децата и за възрастни, които не са забравили детството си. Намира се във Флорида — обясни тя.
— Не бях чувал за това.
— Ще ви се стори забележителен и ужасно забавен. Да не говорим за дъщеря ви — тя замълча. — А какво мисли жена ви за вашите планове?
— Ирина не знае нищо — отговори Зайцев, което бе пълна изненада за американската му събеседничка.
— Какво казахте? — „Да не си откачил?“ — помисли си Мери Пат.
— Ирина е добра съпруга. Тя ще направи каквото й кажа — руското мъжко самолюбие явно беше от агресивен вид.
— Олег Иванич, това е много опасно за вас. Трябва да сте наясно.
— Опасността за мен ще дойде, ако ме хване КГБ. Тогава ще съм мъртъв, а и всички останали — добави той, като си помисли, че известно шикалкавене е в негов интерес.
— Защо искате да напуснете? Какво ви накара да сметнете, че това е необходимо?
— КГБ планира да убие един човек, който не заслужава да умре.
— Кой? — беше длъжна да попита.
— Ще ви уведомя, след като пристигна на Запад.
— Справедлив отговор — бе принудена да признае тя. — „Играеш си на предпазливост, а?“
— Още нещо — добави той.
— Да?
— Внимавайте какви съобщения изпращате на вашата централа. Има основания да смятам, че комуникациите ви са компрометирани. Трябва да използвате еднократни кодове, както правим ние в Центъра. Разбирате какво искам да ви кажа.
— Всички съобщения, свързани с вас, бяха шифровани и изпратени по дипломатически куриер до Вашингтон. — Облекчението, което се изписа на лицето му от думите й, бе искрено, макар да се опита да го прикрие. Заекът й бе съобщил току-що изключително важна новина. — Проникнали са в системата ни, така ли?
— И това е нещо, за което ще ви уведомя, когато стигна на Запад.
„Мамка му — помисли Мери Пат. — Явно имат молец и той може да е навсякъде, включително в Розовата градина на Белия дом. По дяволите…“
— Добре, ще вземем най-строги мерки за сигурност при вашия случай — обеща тя. Но това означаваше най-малко два дни протакане, тъй като предлаганият метод за шифроване датираше от Втората световна война. Ритър ще бъде очарован. — Бихте ли казали кой начин би бил най-безопасен?