— Британците смениха шифровъчната си техника преди четири месеца. Но още не сме успели да я разгадаем. Знам го със сигурност. Точно кои ваши комуникационни връзки се подслушват, не знам, но съм сто процента сигурен, че някои са изцяло компрометирани. Моля, имайте това предвид.
— Разбира се, Олег Иванич.
Тоя приятел имаше информация, от която ЦРУ се нуждаеше. Голям удар! Най-големият кошмар на всяка тайна служба бе врагът да проникне в комуникациите й. Цели войни са били печелени или губени по тая причина. Руснаците не разполагаха с компютърна технология за разлика от американците, но пък имаха едни от най-блестящите математици в света, а човешкият мозък бе най-опасният от всички инструменти, при това далеч по-компетентен и сложен от машините. Дали Майк Ръсел пазеше още някои от старите еднократни кодове в посолството? ЦРУ ги беше използвало в далечните времена, но те бяха прекалено обременителни за работа и ги бяха изоставили. АНС разказваше на всички, които се интересуваха, че ако ще да си съдере задника, Сиймур Крей не можел да пробие шифрите й дори с най-новия си суперкомпютър КРЕЙ-2, та ако ще да е на амфетамини. Ако това не отговаряше на истината, тогава Америка щеше да пострада до степен, която трудно можеше да се предвиди. Но имаше много системи за шифроване и ако някой успееше да разгадае някоя от тях, това не означаваше непременно, че ще се справи и с останалите. Или поне така разправяха всички… но комуникациите не бяха най-силната й област. Дори и на нея й се налагаше понякога да се довери на някого и на нещо. Но това бе все едно да те уцелят в гърба с пистолета, с който дават началото на състезанието по сто метра бягане, а ти да продължиш да тичаш към финалната лента. Мамка му.
— Ще ни създаде неудобства, но ще направим каквото е необходимо да ви предпазим. Вие държите да ви измъкнем скоро, нали?
— До края на седмицата ще е най-добре не толкова за мен, колкото за човека, чийто живот е в опасност.
— Разбирам — каза тя, макар че въобще не разбираше.
Тоя тип можеше да й готви капан и ако беше така, го правеше като истински професионалист, а тя не усещаше да е такъв. Не, този човек не беше опитен оперативен агент. Беше играч, но не като нея.
— Много добре. Когато отидете утре на работа, напишете доклад за срещата ни — посъветва го тя.
— Шегувате ли се?
— Ни най-малко. Кажете на началниците си, че сте се запознали с американка, съпруга на дребен служител в посолството. Опишете и мен, и сина ми…
— И да им кажа, че сте красива, но тъпа американка и че имате сладко и възпитано момченце — предположи той. — И че вашият руски се нуждае от доста работа?
— Бързо схващате, Олег Иванич. Обзалагам се, че сте добър шахматист.
— Недостатъчно. Никога няма да стана гросмайстор.
— Всички ние се простираме в някакви граници, но в Америка ще откриете, че са доста по-широки, отколкото в Съветския съюз.
— Към края на седмицата?
— Когато съпругът ми е с яркочервената си вратовръзка, вие ще определите времето и мястото за срещата. Вероятно до утре следобед ще ви дадем знак и ще уредим подробностите.
— Желая ви приятен ден. Къде научихте така добре руския език?
— Моят дядо е бил флигел-адютант на Алексей Николаевич Романов — обясни тя. — Когато бях дете, ми разказваше много истории за младия принц и за ранната му смърт.
— Значи, омразата ви към Съветския съюз има дълбоки корени, а?
— Само към вашите управници, Олег. Не към народа на тази страна. Бих искала да ви видя свободни.
— Някой ден може. Но няма да е скоро.
— Историята, Олег Иванич, се прави от нищожен брой големи неща и от огромен брой малки нещица.
Това бе нейното верую. И отново заради камерите, ако имаше такива, тя му подаде ръка и повика сина си. Те се разхождаха из парка още час, преди да си тръгнат към къщи за обяд.
Но вместо да обядват вкъщи, се отправиха заедно към посолството, а по пътя си приказваха за дребни неща като възхитително ясното време. След като пристигнаха там, хапнаха хотдог в бюфета на посолството. Еди се заигра в детската стая, а Ед и Мери Пат отидоха в кабинета му.
— Той какво каза? — извика главният агент.
— Той каза, че жена му — името й е Ирина между другото — не знае нищо за намеренията му.
— Кучи син!
— Да, но пък донякъде намалява рисковете да бъдем разкрити. Поне няма опасност тя да се изпусне някъде.
Жена му винаги гледаше оптимистично на нещата.
— Да, скъпа, докато не се опитаме да ги измъкнем и тя не реши, че никъде няма да ходи.