— Възможно ли е Сел сам да се е провалил? — попита Мур.
Той смътно си го спомняше от заседанията в Управлението.
— Всъщност Джими се ползва с добро име. Както ви казах, сър, не знаем никакви подробности. Вероятно до края на седмицата ще се прибере у дома.
— Това ли е всичко?
— Да, сър.
— Нещо ново за папата?
— Нито дума, сър, но ще отнеме време, докато нашите хора съберат информация.
— И Ритър така казва.
На Фоли му бе нужен почти цял час да съчини съобщението. Трябваше да е кратко, но разбираемо, а това подложи на изпитание писаческите му умения. После се отправи в кабинета на Майк Ръсел. Седна на стола и наблюдава дълго как свързочникът мърмореше, докато шифроваше с шибания единичен код думите — буквално буква по буква, използвайки чешки фамилни имена. След това ги шифрова още веднъж с компютъра. След като приключи, отиде до обезопасения факс, който на свой ред кодира още веднъж текста графично, а не цифрово. Кодирането по факса бе сравнително просто, но опозицията, за която се предполагаше, че прехваща предавателя на посолството, не знаеше дали сигналът е графичен или текстови и това бе още една загадка за нейните дешифровчици. Сигналът достигна до геосинхронния сателит и тръгна по няколко разклонения — едно до Форт Белвоар, Вирджиния, другото до Съни Вейл, Калифорния, и третото, разбира се, до Форт Мийд, Мериленд, където всички местни екипи на ЦРУ изпращаха своя „улов“ по обезопасен фибро-оптичен кабел.
Свързочниците във Форт Мийд бяха военни. Един от тях прекара съобщението през машината за разшифроване и остана силно изненадан, след като установи, че текстът е шифрован още веднъж с еднократен код НХГ-1329.
— По дяволите, къде държим тия неща? — попита той своя началник, офицер от флота.
— Мамка му — изруга на свой ред шефът. — Не съм виждал ни едно от години.
Наложи се да потърси в дебела папка точното местоположение на еднократните кодове в огромния склад в далечния край на стаята. Охраняваше го въоръжен сержант от морската пехота, чието чувство за хумор, както на повечето пехотинци тук, беше ампутирано във флотския медицински център в Бетесда точно преди да го изпратят на служба във Форт Мийд.
— Хей, сержант, трябва да вляза да взема нещо отвътре — каза му той.
— Първо трябва да поискате разрешение от майора — уведоми го сержантът.
И така, началникът се отправи до кабинета на майора от ВВС, който седеше на бюрото си и четеше сутрешните вестници.
— Добро утро, майоре. Трябва да взема нещо от склада.
— Какво по-точно?
— Еднократен код НХГ-1329.
— Още ли ги пазим? — изненада се майорът.
— Ако са изхвърлени, тогава можеш да използваш тази шифрограма да си запалиш печката — отговори той и му подаде листа.
Офицерът от ВВС го прегледа.
— Кажи ми номера още веднъж. — Той се разписа върху една от бланките в ъгъла на бюрото му. — Дай това на пехотинеца.
— Тъй вярно, сър.
Началникът се върна до склада, оставяйки офицера от военновъздушните сили да се чуди защо моряците говореха така смешно.
— Ето, сержанте — началникът му подаде формуляра с подписа на майора.
Пехотинецът отключи скърцащата врата и той се шмугна вътре. Кутията, в която се съхраняваха еднократните кодове, не беше заключена, тъй като се предполагаше, че ако някой бъде допуснат в склада, след като е минал през всичките нива на проверка, може да му се вярва колкото на съпругата на президента.
Еднократният код представляваше малко тефтерче. Офицерът от флота се подписа на излизане и се върна в кабинета си. Сержантът от ВВС се присъедини към него и двамата се захванаха с мъчителната работа по разшифроване на съобщението.
— По дяволите — възкликна младият сержант, след като бяха разшифровали една трета от текста. — Трябва ли да уведомим някого за това?
— Това не е наша работа, синко. Директорът на ЦРУ ще го предаде на хората, които трябва да знаят. Забрави, че си го виждал — добави той.
Но никой от тях нямаше да го забрави, знаеха го и двамата. При всичките перипетии, през които бяха преминали, за да са тук, новината, че свързочната им система е компрометирана, им подейства така, сякаш току-що им бяха казали, че майките им проституират на Шестнайсета улица във Вашингтон.
— Да, шефе, разбира се — отвърна новобранецът. — Как ще предадем това?