Както казваше капитан Кид, мъртвите хора не разказват истории. Нито пък мъртвите наужким.
Британците май бяха организирали нещо подобно през Втората световна война. Да, той бе чел книга за това в гимназията и се бе впечатлил от операцията още тогава във Фордам. Кодовото й име беше „КЪЛЦАНО МЕСО“. Идеята наистина бе много хитра, тъй като всичко е било замислено така, че противникът да се помисли за много умен, а навсякъде по света хората обичаха да се мислят за умни…
„Особено тъпаците“ — напомни си Фоли. А през Втората световна война германското разузнаване дори не е заслужавало да се хаби барут да го гръмнат. Било е толкова некадърно, че германците са можели спокойно да минат без него — астрологът на Хитлер вероятно е щял да свърши много повече работа и да им излезе по-евтино.
Руснаците обаче бяха дяволски умни, толкова умни, че човек трябваше да внимава много с тях при единоборства, но не чак дотам, че ако откриеха нещо, което очакваха да открият, да го хвърлят на боклука и да тръгнат да гонят Михаля. Не, такава бе природата на човека и дори Новият съветски човек, който се мъчеха да създадат, оставаше подвластен на човешката природа, колкото и съветското ръководство да се опитваше да му я отнеме.
„В такъв случай как да постъпим?“ — чудеше се той, докато на телевизионния екран един трактор се преобрази в двукрак робот, за да може по-успешно да се справи със силите на злото — които и да бяха те…
Ами, разбира се. Толкова е очевидно. Просто им оставяш нещо, което да доказва, че Заекът и другите обитатели на заешката дупка са мъртви. Нещо, което мъртвите хора винаги оставят след себе си. Това щеше да създаде известни усложнения, но не толкова големи, че да е невъзможно да се уреди. Само че имаха нужда от помощ. Тази мисъл не се понрави особено на Фоли. В неговата работа човек разчиташе повече на себе си, отколкото на някой друг или на нещо друго, и донякъде на колегите си, но внимаваше да са възможно най-ограничен кръг. А когато се наложеше да разчита на хора от други служби, просто стискаше зъби. За съжаление това е положението. На инструктажите в Ленгли му бяха казали, че на Найджъл Хейдок може да се разчита съвсем спокойно, тъй като бил много дисциплиниран и способен британски оперативен агент, работещ при това в съюзническа служба. Без съмнение този тип му харесваше и двамата се разбираха добре. Но, да го вземат мътните, Хейдок не беше от ЦРУ. Все пак Ритър го бе предупредил, че при крайна нужда може да разчита на помощта на британеца, а освен това Заекът бе предупредил, че комуникациите на британците са все още сигурни, а той бе принуден да се довери на Заека. Животът на Фоли едва ли зависеше от това, но кариерата му без съмнение.
Добре, но какво — по-точно как — да стане? Найджъл беше търговски аташе в британското посолство, което се намираше срещу Кремъл на другия бряг на реката. Сградата се използваше още от царско време и без съмнение Сталин се е дразнел всяка сутрин, докато са спускали британското знаме през прозореца. Освен това им бяха помогнали да вербуват, а по-късно да измъкнат от Русия полковника от ГРУ Олег Пенковски, агента, който предотврати Трета световна война, както и КАРДИНАЛА, перлата в короната на ЦРУ. Така че ако трябваше да разчита на някого, той можеше да е единствено Найджъл. Нуждата бе майката на много от нещата в живота и ако на Заека му се случеше нещо, това щеше да означава, че в британското разузнаване руснаците имаха свой агент. Фоли си даде сметка, че би трябвало да се извини на Найджъл само задето си го бе помислил, но това бе бизнес, нищо лично.
„Параноя, Еди — каза си главният агент. — Не може да подозираш всекиго.
Така е, по дяволите.“
Той обаче бе наясно, че Найджъл Хейдок изпитва същите подозрения към него. Нямаше начин Иван да позволи този Зайо Байо да се измъкне жив от града. Знаеше твърде много.
Дали Зайцев съзнаваше на каква опасност се излага? Той разчиташе на ЦРУ да измъкне него и семейството му от града на лъжците жив…
Но при всичката информация, до която имаше достъп, не беше ли преценката му плод на самовнушение? Господи, в цялата тази история имаше толкова много подводни камъни.
Филмчето свърши и роботът Мастър Трак — или как му беше името — се преобрази отново в камион, който потегли под звуците на песента: „Трансформери, вие сте много повече от това, което се вижда с просто око…“ Най-важното бе, че Еди остана много доволен. Така че той бе доставил удоволствие на сина си и време за себе си да помисли — неделната вечер не мина никак зле.