— Какъв е планът, Артър? — попита Гриър.
— Добър въпрос, Джеймс — отвърна директорът на ЦРУ.
Двамата гледаха по телевизията в кабинета му мач на „Ореолите“ срещу „Белите чорапи“, които играеха в Балтимор. Майк Фланъгън забиваше и бе на път да осигури на отбора си поредната купа, а онзи новобранец, когото „Ореолите“ току-що бяха купили, играеше наистина превъзходно, явно го очакваше бляскаво бъдеще във висшата лига. Пийваха си бира и похапваха солети като обикновени американци, които се забавляват в неделния следобед. Това бе вярно само отчасти.
— Базил ще помогне. Можем да му се доверим — предположи адмирал Гриър.
— Съгласен съм. Каквито и проблеми да е имал, са част от миналото. Ще си държи езика заключен като кутията за бижута на кралицата. Но ще пратим някой от нашите за всеки случай.
— Кого предлагаш?
— Не и главния агент в Лондон. И шофьорите на таксита знаят кой е той.
По това не можеше да има спор. Главният агент в Лондон бе от дълги години в шпионажа и го използваха повече като администратор, отколкото като оперативен служител. Същото важеше за по-голямата част от хората му, за които Лондон бе синекурна работа и нещо като заслужен отдих за онези, на които предстоеше да се пенсионират. Всички те бяха добри, разбира се, но вече излизаха от строя.
— Който и да е той, ще трябва да замине за Будапеща и да се прави на невидим.
— Значи трябва да е човек, когото не познават.
— Точно така — кимна Мур, докато отхапваше от сандвича си. — Той няма да се занимава почти с нищо, просто ще е на разположение на британците.
— Базил ще иска да го разпита.
— Това не може да се избегне — съгласи се Мур. — Освен това има пълното право да си зарови човката.
Подобна линия на поведение той бе избрал като съдия по време на рядък апелативен процес срещу организираната престъпност. Заедно с колегите си юристи от Остин, Тексас, се бяха хилили в продължение на седмици, след като отхвърлиха обжалването с пет на нула гласа.
— Ще трябва някой от нашите да присъства и на това.
— Абсолютно си прав, Джеймс — съгласи се отново Мур.
— Най-добре ще е нашият човек да е в момента там, на място. Времето ни притиска яко.
— Така е.
— Какво ще кажеш за Райън? — попита Гриър. — Никой не го наблюдава, никой не знае какъв е, как мислиш? Дори не изглежда външно като шпионин.
— Снимката му е излизала по вестниците — възрази Мур.
— Да не мислиш, че КГБ чете страниците за висшето общество? Най-много да са разбрали, че е богато копеле и писател и ако случайно са му направили досие, трябва да е забутано някъде в мазето на Центъра. Не вярвам това да създаде проблеми.
— Така ли мислиш? — подвоуми се Мур. В най-лошия случай Боб Ритър щеше да се изяде от яд. Но това не бе чак толкова страшно. Боб имаше нюх да организира операциите на ЦРУ, но колкото и да го биваше за повечето неща, никога нямаше да стане директор на ЦРУ. По много причини, най-важната от които бе, че Конгресът не харесваше шпионите с наполеонов комплекс. — Ще се справи ли?
— Момчето е бивш морски пехотинец и знае как да действа, ако стане напечено.
— Той вече си плати дълговете, Джеймс. Освен това само ще си седи, така че няма как да забърка някоя каша.
— Точно така, само ще наблюдава отстрани и няма да се прави на шпионин на вражеска почва.
— Боб ще изпадне в ярост.
— За нас ще е по-добре, ако Боб стои настрана от това, Артър. „Особено ако се стигне до изпълнение на операцията“ — помисли си той.
А операцията трябваше да стане. Само да успееха да го измъкнат от Москва, след това щеше да е банално. Напрегнато, разбира се, но банално.
— Ами ако оплеска нещо?
— Артър, Джими Сел се издъни в Будапеща, а е опитен оперативен агент. Знам, че грешката не е негова и че просто е имал лош късмет, но това доказва, че до голяма степен в нашия бизнес се разчита на късмет. Истинската работа ще я свършат британците, а аз съм убеден, че Базил ще подбере подходящ екип.
Мур премисли казаното от Гриър внимателно. Райън беше новак в ЦРУ, но изгряваща звезда. Не трябваше да пренебрегва и преживяното от него преди по-малко от година, когато на два пъти се бе изправил пред смъртта и бе оцелял. Едно от хубавите неща при морските пехотинци бе, че не бяха страхливци. Райън можеше да разсъждава и да действа трезво, а това не бе за изхвърляне. Още нещо, британците го харесваха. Беше чел отзивите на сър Базил Чарлстън за престоя на Райън в Сенчъри Хаус — младият американски аналитик му бе направил добро впечатление. Сега им бе паднало да изпробват един нов талант и макар да не бе възпитаник на Фермата, не означаваше, че е като бебе, изоставено в гората. Райън бе бродил из гората и бе убил собственоръчно няколко вълка между другото, нали така?