— Джеймс, малко е необичайно, но няма да кажа не само заради това. Добре, включи го в играта. Надявам се момчето да не подмокри гащите.
— Как беше нарекъл Фоли операцията?
— БЕАТРИКС. Нали знаеш, като в „Заекът Питър“.
— Това момче Фоли е голяма работа, Артър, също и жена му Мери Патриша, истинско бижу.
— По този въпрос сме на едно мнение, Джеймс.
— От нея ще стане голям ездач на родео, а от него би излязъл много добър съдия-изпълнител на запад от Пекос — каза директорът на ЦРУ.
Той много се радваше, когато в управлението се раждаше някой млад талант. Откъде идваха всъщност от най-различни места, но всички притежаваха от онзи плам, който изгаряше и него преди трийсет години, когато работеше с Ханс Тофт. Не бяха по-различни от тексаските „Рейнджъри“, които се бе научил да обича още като дете — умни, твърди мъже, които вършеха онова, което трябва.
— Как ще се свържем с Базил?
— Говорих снощи с Чип Бенет и му поръчах да събере неколцина от старите. Ще пристигнат в Ленгли тази вечер. Ще ги изпратим с нощния полет 747 до Лондон, а от там ще ги изстреляме в Москва, така че връзките ни ще са сигурни, ако не удобни.
Всъщност това бе почти направено. Компютърна система за приемане на сигналите точка-тире от международната морзова азбука бе свързана с високочувствителен радиоприемник, настроен на честоти, които не се използваха от никоя служба, и трансформираше страничните шумове в латински букви. Един от техниците във Форт Мийд между другото обърна внимание, че междугалактическите шумове, които записваха, са остатъчни продукти от Големия взрив, заради който Пензъс и Милър получиха преди няколко години Нобелови награди, и че са напълно произволни, каквито са повечето неща, освен ако човек не успееше да ги декодира, за да разбере какво мисли Господ, което бе извън възможностите дори на Отдел Зет на АНС. Матричен принтер записваше буквите върху тройна хартия — едното копие за операторите, второто за ЦРУ и третото за АНС. Те съдържаха достатъчно букви, за да се транскрибира една трета от Библията, а всяка страница и всеки ред бяха номерирани, за да е възможно разшифроването. Трима техници разделяха листовете и проверяваха дали пластовете хартия са нагласени правилно, след което ги нанизваха в папки с идеята уж да са по-лесни за употреба. Две от папките бяха предадени на куриер, който откара предназначените за ЦРУ копия в Ленгли. Главният инженер не можеше да се начуди какво ли е толкова важно, че да изисква камари от еднократни кодове, от които АНС отдавна се бе отказала в полза на култа си към електронните технологии, но изобщо не бе негова работа да разсъждава. Не и във Форт Мийд, Мериленд.
Райън гледаше телевизия и се опитваше да свикне с британските програми. Той бе започнал да харесва все повече и повече британския хумор — британците в края на краищата бяха измислили Бени Хил. Тоя тип трябваше да е психопат, за да прави нещата, които правеше — но редовното гледане на телевизия не му помагаше много да свикне с него. Подтекстът винаги беше различен и макар да говореше английски добре като всеки американец, нюансите тук — разбира се, преувеличени по телевизията — имаха скрит смисъл, който често му убягваше. Но не и на жена му, както забеляза Джак. Тя умираше от смях за неща, които той едвам схващаше. Точно в този момент в кабинета на горния етаж звънна телефонът с устройството срещу подслушване. Той изтрополи по стълбите. Не можеше да е грешка. Номерът, който получи от „Бритиш Телеком“ — получастна корпорация, която правеше, каквото й нареди правителството, — без съмнение бе подбран така, че да няма никаква връзка с обичайните номера, и само някое дете можеше да го набере погрешка.
— Райън — каза той, след като устройството се свърза с другия край на линията.
— Джак, тук е Гриър. Как са неделните вечери в добрата стара Англия?
— Днес валя. Не успях да подстрижа тревата — отговори Райън.
Не че му пукаше. Той мразеше да коси трева, тъй като още в детските си години бе разбрал, че колкото и ниско да я накълцаш, проклетото нещо пак избуяваше след няколко дни.
— А тук „Ореолите“ поведоха пред „Белите чорапи“ с пет на два след шест редувания. Според мен твоят отбор има добри шансове за трофея.
— А кой ще вземе Националната лига?
— Ако трябва да залагам, ще избера „Филис“, приятел.
— Мисля, че грешите, сър. От тук „Ореолите“ изглеждат фаворитите. — Но тук не бе същото, като да си там, по дяволите. Откакто те загубиха от „Пищовите“, той насочи интереса си към бейзбола. Играта беше интересна от гледна точка на тактиката, макар да и липсваше мъжката борба, характерна за футбола и Националната лига. — А какъв е във Вашингтон неделният следобед, сър?