Фоли се размърда и сънят му свърши. Орелът, който дебнеше за опасности, отлетя, изчезнаха и зайците, които хрупаха трева, а също лисиците и мечките, които наблюдаваха, без да мърдат, защото не знаеха кое зайче може да се отдалечи най-много от заешката дупка.
Звънецът на часовника, който бе умишлено дразнещ, събуди Фоли. Той отвори очи, измъкна се от леглото и влезе и банята. Изведнъж осъзна, че му липсва къщата във Вирджиния. В нея имаше три бани, което позволяваше известна гъвкавост, ако ВЪЗНИКНЕШЕ спешна ситуация. Малкият Еди също се събуди, почти веднага се настани на пода пред телевизора и се провикна „Бабанката!“, когато започна утринната гимнастика. Това предизвика усмивки върху лицата на неговата майка и татко. Нямаше начин и момчетата от КГБ от другата страна на жиците да не са се ухилили.
— Нещо важно за днес в работата ти? — попита Мери Пат откъм кухнята.
— Не, обичайният трафик от Вашингтон. Трябва да се отбия в британското посолство преди обяд.
— Така ли? За какво? — попита жена му.
— Ще се видя с Найджъл Хейдок да уточним някои неща — отвърна той, докато тя слагаше бекона в тигана.
Мери Пат винаги приготвяше бекон с яйца за закуска, когато им предстоеше важна шпионска мисия. Чудеше се дали КГБ би могъл да разбере. Вероятно не. Никой не бе толкова изряден, а американските хранителни навици сигурно ги интересуваха дотолкова, доколкото чужденците се хранеха по-добре от руснаците.
— Е, кажи ми здрасти.
— Здрасти! — измънка той, отпивайки от кафето си.
— Трябва да ги поканим на гости. Какво ще кажеш за следващия уикенд?
— Нямам нищо против. Говежди пържоли и обичайните неща?
— Да. Ще се опитам да взема и малко замразена царевица.
Руснаците отглеждаха царевица и човек можеше да си купи от нея на откритите пазари за производители. Тя не беше лоша, но не можеше да се сравнява със „Сребърната кралица“, с която бяха свикнали във Вирджиния. Обикновено се снабдяваха със замразена царевица от базата на ВВС. Поръчваха я от Райнмайн заедно с чикагските кренвирши, които сервираха в бюфета на посолството, и други продукти, напомнящи им за храната у дома, която започваше да им липсва много на места като Москва. „Същото важи вероятно и за Париж“ — помисли си Ед. Закусиха набързо и след час и половина той почти се бе приготвил.
— Коя вратовръзка да си сложа днес, скъпа?
— Е, в Русия понякога трябва да слагаш червена — отвърна тя и намигвайки, му я подаде заедно със сребърната игла, която му носеше късмет.
— Ъх-ъ — съгласи се той и застана пред огледалото, за да я нагласи под яката на ризата. — Е, ето го и него Едуард Фоли-старши, външнополитически служител.
— Аз много го харесвам, — скъпи каза тя и го целуна звучно.
— Чао, тати — викна Младшия, докато баща му се отправяше към вратата. Удариха по една длан вместо целувка. Вече беше голям да го глезоти.
Пътят до посолството бе до болка познат. Пеша до метрото. Вестник от будката, същия влак срещу същата сума от пет копейки. След това щеше да се върне със същия влак по същото време, за да затвърди у КГБ впечатлението, че е човек на навиците. В посолството изчака Майк Ръсел да му донесе сутрешните съобщения. Прехвърли ги набързо, проверявайки заглавките.
— Нещо ново по въпроса, за който говорихме вчера? — попита свързочникът, като преди това се поколеба за миг.
— Май не — отвърна Фоли. — Да не те притесних?
— Ед, работата ми е да приемам и да предавам съобщенията по безопасен начин, забрави ли?