— Да.
— Може да се окаже наистина ценен — съгласи се Хейдок. — Особено ако е пощенски чиновник.
Той наистина каза чиновник. Произношението на думата накара Фоли да се ухили — но не чак толкова широко.
Кимна отново, този път по-бавно, с очи вторачени в домакина му.
— Така смятаме, приятел.
Най-после заговори, както говореха у дома.
— Мамка му — изсъска Хейдок. — Това може да се окаже ценно. И той е от занаята?
— Точно така. Малко по-сложно от това, но така излиза, приятел.
— Не е капан, не е опит да те разкрият?
— Мислих за това, но няма логика или греша? — попита Фоли. Британците знаеха, че е от Управлението, но не знаеха, че е шефът тук. — Ако са ме разпознали, защо да си разкриват толкова бързо картите?
— Вярно е — съгласи се Найджъл. — Би било глупаво. Значи, Будапеща, така ли?
— Има и лоша новина. Жена му не знае за плана — Фоли трябваше да го предупреди за това.
— Шегуваш се, Едуард.
— Бих искал, човече, но това е положението.
— Така-а-а. Е, какво е животът без малко усложнения? Някакви предпочитания как Заекът да бъде изведен? — Фоли не можа да схване точно за какво си мислеше, задавайки му въпроса.
— Това ще решава вашият човек Хъдсън в Будапеща, предполагам. Там не е моя територия, за да му давам акъл как да си организира операциите.
Хейдок само кимна. Това бе нещо, за което не бе нужно да се споменава дори.
— Кога?
— Скоро, възможно най-скоро. В Ленгли са по-нетърпеливи и от мен.
Фоли не добави, че това бе за него възможност да натрупа точки още в началото на назначението си в Москва.
— А за Рим разузнаваш ли нещо? Сър Базил ще ме побърка за това.
— Министър-председателят ви се интересува, така ли?
— Колкото и вашият президент. Тая история може жестоко да размъти водата.
— Така е — съгласи се Фоли. — Както и да е, исках да те предупредя. Сър Базил вероятно ще ти прати съобщение по-късно днес.
— Ясно, Едуард. След като пристигне, ще мога да предприема действия.
Погледна часовника си. Беше прекалено рано да пият бира в бюфета на посолството. Жалко.
— Когато получиш одобрението, ми се обади. Става ли?
— Разбира се. Всичко ще е наред, Ед. Анди Хъдсън е печен агент и разполага с голяма мрежа в Будапеща.
— Идеално — каза Фоли и стана.
— Какво ще кажеш да вечеряме скоро със семействата? — попита Хейдок.
— Смятам, че трябва да го организираме съвсем скоро. Пени май всеки момент ще ражда. Кога ще я отведеш у дома?
— След две седмици. Малкият хулиган започна много да рита.
— Това е добър знак.
— Имаме добър лекар тук, в посолството, ако реши да излезе по-рано.
Само дето докторите в посолствата не си падаха много по израждане на деца. Това важеше за всички.
— Е, ако е момче, Еди ще ви даде да гледате „Трансформерите“ — обеща Ед.
— „Трансформерите“? Какво е това?
— Ако е момче, ще разбереш — увери го Фоли.
Глава 20
ПОСТАНОВКА
Младшият оперативен агент пристигна на лондонското летище „Хийтроу“ и малко преди седем сутринта мина необезпокоявано през митническия и емиграционния контрол на Четвърти терминал. Навън забеляза шофьора, който държеше табелка с името му — фалшиво, разбира се, — тъй като тайните агенти на ЦРУ използваха истинските си имена само в определени случаи. Шофьорът се казваше Ленърд Уотс. Той караше ягуар с дипломатически табели, а тъй като имаше дипломатически паспорт, не се съобразяваше много-много с ограниченията в скоростта.
— Как пътува?
— Добре. Спах почти през целия полет.
— Е, добре дошъл в света на шпионажа — каза му Уотс. — Колкото по-добре се наспи човек, толкова по-добре.
— Предполагам. — Това бе първата му задача зад граница, която не изискваше особени усилия. — Ето я пощата.
Пътуваше само с дипломатическо куфарче и малка чанта с чиста риза, бельо и принадлежности за бръснене, което трудно можеше да му осигури стабилно прикритие.
— Между другото, името ми е Лен.
— Аз съм Пийт Гейтуд.
— За първи път ли си в Лондон?
— Да — отвърна Гейтуд, опитвайки се да свикне с мисълта, че е на лявата седалка, пред която липсваше кормило, и че го вози човек, който въобще не се съобразява с правилника. — За колко време се стига до посолството?
— Половин час — Уотс се съсредоточи в шофирането. — Какво носиш?
— Нещо за главния агент — само това знам.
— Едва ли е нещо случайно, като се има предвид, че ме вдигнаха от леглото, за да те посрещна — промърмори Уотс.
— Къде си работил? — попита Гейтуд с надеждата, че тая откачалка ще понамали скоростта.
— А, къде ли не. Бон, Берлин, Прага. Чакам да ме пенсионират и се връщам в Индиана. Там имаме жесток баскетболен отбор.