— Да, също и царевица — каза Гейтуд.
Той никога не бе ходил в Индиана, а и нямаше особено желание да посети този огромен щат, който, не можеше да се отрече, бе дал неколцина доста добри баскетболисти.
Не след дълго минаха покрай огромен зелен парк отляво и след няколко преки се озоваха на правоъгълния площад „Гросвийнър“. Уотс спря колата и Гейтуд излезе. Промъкна се покрай сандъците с цветя, чието предназначение бе да държат бомбаджиите на автомобили по-далеч от грозната каменна постройка, и влезе вътре. Пехотинците провериха документите му и се обадиха по телефона. Жена на средна възраст се появи във фоайето и го придружи до асансьора. Качиха се на третия етаж, където се намираше техническият отдел, работещ в тясно сътрудничество с британското главно командване в Челтнъм. Гейтуд влезе в един от ъгловите кабинети и видя мъж на средна възраст зад дъбово бюро.
— Ти си Гейтуд?
— Да, сър — Гейтуд дръпна ципа на чантата, извади голям кафяв плик и му го подаде.
— Интересува ли те какво пише? — попита Силвестри, наблюдавайки младока.
— Ако има нещо, което трябва да знам, предполагам, че ще ми кажете, сър.
Главният агент кимна одобрително.
— Много добре. Ани ще те придружи до долу да закусиш, ако желаеш, или може да хванеш такси до хотела. Имаш ли британски лири?
— Сто лири, сър, по десет и по двайсет.
— Добре, това ще покрие разноските ти. Благодаря, Гейтуд.
— Няма защо, сър — каза Гейтуд и излезе.
Силвестри отвори плика, след като се увери, че никой не се е опитвал да го отлепи. В папката имаше около четирийсет-петдесет листа, изписани със случайно подбрани букви, което подсказваше, че текстът е шифрован с еднократен код. На корицата беше отбелязано, че е за главния агент в Москва. Налагаше се да я изпрати по куриер със следобедния полет на „Бритиш Еъруейс“ до Москва. Също и две писма, едното за сър Базил, което трябваше да се предаде на ръка. А другото за оня новак Райън, когото Джим Гриър харесваше толкова много. То също трябваше да се предаде на ръка чрез службата на сър Базил. За какво ли се отнасяше? Явно не ставаше дума за нещо обичайно, след като беше донесено по този начин. Вдигна телефона и натисна бутон номер пет.
— Базил Чарлстън слуша.
— Базил, Ранди е. Току-що пристигна нещо за теб. Кога да го донеса?
Чу се шумолене на хартия. Базил трябваше да знае, че е нещо важно.
— Да кажем в десет часа, Ранди.
— Добре. Доскоро — Силвестри отпи от чашата с кафе и пресметна, че трябва да тръгне след половин час. След това натисна бутона върху интеркома.
— Да, сър?
— Ани, дойде пратка за куриер до Москва. Имаме ли човек на разположение?
— Да, сър.
— Добре, би ли я отнесла долу?
— Да, сър. — На секретарките на ЦРУ не им плащаха, за да са многословни.
— Добре. Благодаря — Силвестри затвори.
Джак и Кети пътуваха във влака. Когато наближиха спирката до площада „Слонът и замъкът“, Райън се сети, че още не бе научил защо това място носеше такова странно име. Времето вещаеше буря. „Англия не е достатъчно обширна, за да се очаква, че бурята ще се разсее“ — помисли си Райън. Може пък да са само дъждовни облаци, които ще преминат над Атлантика? Каквото и да станеше, едно бе ясно — хубавото време свърши. Не беше никак приятно.
— И тази седмица ли ще предписваш само очила, скъпа? — попита той съпругата си, която както винаги бе заровила глава в медицинското си списание.
— Цялата седмица — потвърди тя. След това вдигна очи. — Не е вълнуващо като операциите, но е важно.
— Кет, щом го правиш, значи е важно.
— А ти не знаеш с какво ще се занимаваш днес, както винаги?
— Не и докато не стигна до кабинета си.
А нищо чудно и тогава да не разбере. Каквото и да беше, без съмнение се бе получило или по безопасния факс, или бе изпратено по куриер. Часовата разлика беше удобна. Самолетът по линия 747 от „Дълес“ обикновено пристигаше рано сутрин между шест и седем часа, а от летището имаше още четирийсет минути до Сенчъри Хаус. Правителството можеше да работи по-бързо и от „Федерал Експрес“, стига да поискаше На гара „Виктория“ се забави още петнайсет минути, за да купи „Дейли Телеграф“ за себе си и медицинско списание за нея, след което се разделиха. За разнообразие Кети взе метрото. Райън предпочете такси. То профуча край двореца Уестминстър, след това мина на отсрещния бряг на Темза. Райън плати таксата от четири и половина лири плюс щедър бакшиш. Десетина секунди по-късно бе вътре.
— Добро утро, сър Джон — поздрави го Бърт Кандъртън.
— Как е, старши сержант? — попита Райън и се мушна през вратата, след това се качи с асансьора до последния етаж.
Саймън вече бе на бюрото си и преглеждаше съобщенията. Вдигна очи, когато Джак влезе.
— Добро утро, Джак.
— Здрасти, Саймън. Как мина уикендът?
— Без градинарство. Гаден дъжд.
— Нещо интересно тази сутрин?
Наля си чаша кафе. Английският чай, който Саймън предпочиташе, не беше лош, но на Джак не му вършеше работа сутрин рано.
— Още не, но всеки момент ще донесат нещо от Америка.
— Какво?
— Базил не ми каза, но когато в понеделник сутрин пристигне пратка на ръка, обикновено е нещо интересно. Явно е свързано със Съветския съюз. Предупреди ме да имам готовност.
— Е, поне ще започнем седмицата с нещо интересно — каза Райън и отпи от кафето. Не беше като на Кети, но по-добро от чай. — Кога пристига?
— Към десет. Вашият главен агент Силвестри идва насам.
Райън се бе срещал с него само веднъж. Бе достатъчно компетентен, както се полагаше за един шеф, та бил той и на спокойно местенце като тукашното.
— Нищо ново от Москва, така ли?
— Само поредните слухове за здравето на Брежнев. Изглежда, не му е помогнало много и това, че спря да пуши — каза Хардинг, палейки лулата си. — Противно дърто леке — добави британският аналитик.
— Какво става в Афганистан?
— Иван поумнява. Хеликоптерите МИ-24 изглеждат доста ефективни. Лошо им се пише на афганците.
— Докога смяташ, че ще продължават?
Хардинг вдигна рамене.
— Зависи колко жертви е готов да понесе Иван. Имат огневата мощ, от която се нуждаят, за да спечелят, така че е въпрос на политическа воля. За нещастие на муджахидините на ръководството в Москва май не му пука много за жертвите.
— Освен ако нещо не промени баланса — каза Райън.
— Като например какво?
— Като ефективна ракета „земя-въздух“ за неутрализиране па хеликоптерите. Разполагаме със „Стингър“. Никога не съм я използвал лично, но от онова, което съм чел за нея, изглежда да е много добра.
— Но как една тълпа неуки диваци може да си служат с ракета? — попита Хардинг недоверчиво. — Със съвременна пушка, да. С автомат също. Но с ракета?
— Идеята при новите оръжия, Саймън, е да са лесни за използване от войниците. Достатъчно опростени, за да не мислят, когато ги зареждат. Обикновено няма много време за мислене и затова действията трябва да са прости и бързи. Както ти споменах, не съм използвал лично такова оръжие, но съм си играл с противотанкови оръжия и мисля, че са съвсем прости.
— Е, вашето правителство ще трябва да реши дали да им достави ракети САМ. Тоя въпрос не ме вълнува особено много, ако трябва да бъда честен. Вярно е, че убиват руснаците и вероятно това е хубаво, но те са едни шибани диваци.
„Някога са убивали и британци — припомни си Райън. — А британците никога не забравяха.“ Стоеше също и въпросът някоя от ракетите „Стингър“ да не попадне в руски ръце, от което ВВС на САЩ едва ли щяха да се почувстват щастливи. Но това не му влизаше в работата. В Конгреса, доколкото знаеше, се дърлеха по този въпрос.
Джак се настани на бюрото си, отпи от кафето и се зачете в съобщенията. След това се зае със същинската си задача — да анализира съветската икономика. Това беше като да чертаеш пътна карта върху чиния със спагети.