— Какво друго знаем? Имам предвид — уточни Кингшот — възраст и пол, сър?
— Да, и цветът на косата, и прочие неща. От значение ще е и начинът, по който е настъпила смъртта. Още не сме наясно с тия неща. Така че поставям въпроса принципно: възможно ли е да се изпълни?
— Теоретично — да, но преди да започнем подготовката, трябва да получа поредица от конкретни данни. Както споменах — ръст, тегло, цвят на косата и на очите, пол естествено.
— Е, Алън, започни да мислиш по това. Дай ми списък за данните, от които се нуждаеш до утре следобед.
— Къде ще стане?
— В Будапеща най-вероятно.
— Е, това поне е нещо — каза оперативният агент.
— Проклета, мръсна работа — измърмори сър Базил, след като разузнавачът си излезе.
Анди Хъдсън си седеше в кабинета и отдъхваше, след като хапна в бюфета на посолството и поля с чаша бира „Джон Къридж“ обяда си. Не много висок мъж, той имаше зад гърба си осемдесет и два скока с парашут и болни колене, за да му напомнят за тях. Беше излязъл от активна военна служба преди осем години, но тъй като си падаше по вълнуващите неща в живота, се нави да работи за разузнаването. Издигна се бързо в служебната йерархия главно заради стабилната си езикова подготовка. В Будапеща се нуждаеше от нея. Унгарският език е в групата на угро-финските, както всички филолози знаят. Най-близък до него в Европа е финландският, а след това монголският. Той няма нищо общо с останалите езици, които се говорят в Европа, с изключение на християнските собствени имена, възприети от маджарите след покръстването им, предшествано от доста убийства на мисионери. В хода на историческото си развитие маджарите изоставили своята войнственост, с която някога се отличавали. Унгарците се бяха превърнали в крайна сметка в най-миролюбивия народ на континента.
Но много ги биваше в интригите и като всяко общество и те си имаха криминални елементи, повечето от които заемаха високи постове в комунистическата партия и във властта. Тайната им полиция, Аламвиделши Хатошаг, понякога действаше не по-малко жестоко от ЧК по времето на самия Железен Феликс. Но жестоко не беше същото като ефективно. Сякаш се опитваха да компенсират вродената си неефективност с жестокост към онези, които по някаква случайност успееха да хванат. Полицаите им бяха пословично тъпи. Имаше унгарски афоризъм, който гласеше: „Тъп като шест чифта полицейски ботуши.“ Хъдсън беше установил, че до голяма степен отговаря на истината. Нямаше нищо общо с британската полиция, но и Будапеща не беше Лондон.
Всъщност той смяташе, че животът тук е приятен. Будапеща бе изненадващо красив град, с архитектура, която напомняше на френската, и учудващо разхайтен за комунистическа столица. Храната бе определено добра, дори в работническите столове, каквито имаше на всеки ъгъл, срещу никакви пари. Общественият транспорт пасваше идеално на целите му, които бяха свързани предимно със събиране на политическа информация. Разполагаше с източник с псевдоним ПАРАД в Министерството на външните работи, който го захранваше с много полезни данни за Варшавския договор и за политиката на Източния блок като цяло срещу заплащане и тъй като парите не бяха много, не бяха големи и очакванията му.
Както в останалата част на Централна Европа, Будапеща беше с един час напред от Лондон. Куриерът от посолството почука на вратата на Хъдсън, след това влезе и сложи плик на бюрото му. Хъдсън захапа пурата си и го повдигна. Беше от Лондон, лично от сър Базил…
„Виж ти“ — помисли Хъдсън. Най-после животът му щеше да стане малко по-интересен. „Очаквай подробностите по-късно“ — завършваше писмото в типичния стил. Човек никога не узнаваше всичко, докато не дойдеше времето да действа. Сър Базил не беше гадняр и с него се работеше добре, но като повечето шефове от разузнаването обичаше да се прави на умен, което невинаги можеше да се оцени в достатъчна степен от пчеличките на терена, които освен всичко друго трябваше да внимават и за оси. Хъдсън разполагаше само с двама агенти. Будапеща не беше важно място, а той гледаше на нея като на междинен етап, докато се отвореше нещо по-интересно. Съзнаваше, че е твърде млад да ръководи голям разузнавателен екип. Базил му даваше възможност да се изяви. Това бе добре дошло за Хъдсън. Повечето главни агенти висяха в кабинетите си като паяци върху паяжина, което отстрани изглеждаше вълнуващо, но в действителност бе твърде досадно, тъй като бе свързано с писане на безкрайни доклади. Той сам изпълняваше шпионските задачи, а това го излагаше на опасността да го разкрият, както се случи с Джим Сел. Американецът изгърмя само заради шибано стечение на обстоятелствата, както научи Хъдсън от източник с псевдонима БОТУШ в самата държавна сигурност. Но именно в опасността се криеше чарът на шпионската работа. Беше по-безопасна, отколкото да скочиш с парашут от самолет „Локхийд Херкулес“ с трийсеткилограмов товар на гърба. Не можеше да се сравнява дори с патрулирането по улиците на Белфаст заедно с военните полицаи. На уменията, които си създаде, докато патрулираше по улиците на Ълстър, се дължаха и шпионските му качества. Като във всяка област на живота горчилката вървеше ръка за ръка със сладостите. Той обаче предпочиташе бирата пред другите горчивини.